Роман Димитров - Децата на Перун

Изворчето до нас току бликна с нова сила, поточето от него преля и пълноводно потече към онова езеро с далечното светилище.

После пък изведнъж, от де се взеха, във въздуха се сбраха парчетата на моята стара каменна чутура — ей я тупна в пясъка да се пълни от извора, да прелива надолу, към далечното езеро. От нея скокнаха пет щуреца. Засвириха тихичко, там са си и досега.

— Хей, две черешки, черни-напращели, ей го, това тук е вашето оброчище, ей го тук вашия балван, тук да идвате за сила, тук да плачете, тук да сънувате, тук да се радвате… — нарече-настави Дуда и топна ръка във водата. — Гореща е станала като вас двамата! Хубаво сте се наярили! — и се разсмя от все сърце!

Събраха се още хора около нас, погледнаха ни, взеха и те да се смеят с цяло гърло!

И Перо с катерицата наближиха. Детето ме замери с жълъд, прегърна крака ми, засмя се, като че ли отсега знаеше какви ще ги вършим след време…

Тъй.

Перо, и той се смееше!

Дуда не спираше да се смее!

Още надойдоха, всички се смееха, та превиваха!

Че и улавите Козьо и Тельо, и те дори, минаваха със стадата, и те на смях го удариха!

Настана смях до бога, сам Перун отвърна със смях!

Влас и той се смееше изпод земята и я разлюля!

Целият свят се смееше, отгоре до долу, чак коремът го заболя, всички бяха доволни, че изби лековита гореща вода, а на мене защо ми се смееха — така и не разбрах!

Този път Друда не се смя, гледаше ме с тия очи.

Стигаше ми.

После пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми пролази буболече…

Спинкайте, дечица, вече…

Върнах се, облякох се, взех си меча, кривака, някой ме докосна по крака. Гледам: катерицата, приятелката на Перо. Тупна с краче, превърна се в бог Влас.

Вдигнах меча, Влас за миг се стопи, проясни се на друго място, после пак до мен застана. Това и аз се учех да го правя…

— Чакай, Радота, искам да те поздравя!

— Какво правиш близо до Перо!

— Играя с него, Радота. Харесва му, не видя ли…

— Знам, че търсиш да обидиш баща му, това знам, както и всички го знаем! Ама не можеш. На детето ли искаш сила да покажеш?

— Толкова просто ли ти се вижда, Радота? Хайде да поговорим.

— Какво да говорим! — възкликнах аз, но бях любопитен. Исках да знам повече, щом ще трябва да защитавам Перо. Нявга ме водеше Влас на лов, говорехме надълго, учеше ме. Наоколо клечаха вълци, слушаха и те, бухали и сови накацваха по клоните, мигаха… Той ми подари първото стадо биволи по-късно, като възмъжах. Друда тачеше дълбоко. „За много неща си годна!“ — подари й старинния нож от кост на мамут за тъжните дела след смъртоносен удар с меч или копие. Посмъртният нож.

Седнахме под големия дъб двамата. Влас заговори:

— Не е просто, Радота. Виж небето. То е толкова далече от тебе, колкото е далече и от звездите — но все пак ти си понякога небе. — Засмях се. — Не се смей, Радота, ти си мен, Влас, Злобния, Смъртобиеца, аз съм тебе, Радота Добросърдеца. Всичко общо и далечно може да е едно, да е тук, да е ти… А ти — да си всичко останало…

— Говори ми още, Власе, слушам. Защо ти се иска да биеш със смърт? Защо съперничиш на Перун и едновременно властваш с него без спор и упрек? Дойде ли ред да се убива, вие заедно решавате дали да разрешите…

— Ще ти кажа. Но първо помисли, че нашият живот е търкулната питка. Чупваш си парче питка, докато го изядеш, тя се търкулнала още, посягаш към ново място вече…

— Това го разбирам. Ако си държал здраво лятото, то може да те застигне есента…

— Да. Добре усещаш, така е горе-долу. Подобно казваха, търкулнеш ли коврига 2, все някога те стига…

Ако срещнеш някого в горната коричка на питката, после го срещаш в долната… Трябва смело да разпознаваш и предугаждаш — като в пити-тали-буфта-рафта 3… — Всички я бяхме играли като деца. — Ще бягаш, от каквото си разбрал, ще ядеш онова, което не си разпознал! Не виждаш какво те очаква, но знаеш какво може да е. Буфта, буфта, буфта! — Засмяхме се.

Пред нас се ширнаха други полета, непознати… До края на кръгозора по безкрайната шир бродеха хиляди и хиляди животни, биволи, барсове, конски хергелета, якове, мечки, вълци, турове, елени, мамути, мамонти…

— Виж ги, Радота. Те всички сега са в долната част на питката — и ме погледна страшно до дъно с черните си очи. — При мен! Не бия със смърт, те идват при мен. Както и при Мора… Хора и животни застигат мечти, сънища и отъпкани вече пътеки и места за живеене.