Роман Димитров - Децата на Перун

Перун гледал хората отгоре, гушнал милата си Дуда, докато от очите му текнали големи сълзи. Паднели ли на земята, превръщали се в снажни войни и щом стъпели на краката си, застивали един до друг в боен ред, в заключено мълчание, просветвали на тънката луна сбруи, бронз, стомана на тежки нови оръжия… Погледнал нататък Перун, войските му поели тихо в мрака.

Знаел Перун, знаели неговите воеводи, стотници и хилядници, знаел съперникът му с белия косъм, знаел бойният му елен — къде.

Такива знаци и знамения имаше, преди да се роди Перо. И още други много.

Както всички, яздех и аз в строя със затворено лице.

Аз ли да не знам къде отива Перун, яхнал сур елен с войските си! Че нали Перо ми е племенник, вуйчо съм му!

Милата богиня Додона е добрата ми сестричка Дуда! А за кака и за бате Перун — света бих попилял!

Та и аз, Раджиха Руенита Радота, там бях, ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми пролази буболече, буйната ми кръв се спече, лягайте, дечица, спете вече!

Влас седял на същото място, където преди била седнала Дуда. Той живеел там, понякога се явявал като съсел, друг път като катерица или лалугер. Горе на високото идвал Перун и също оставал да живее. Влас все се опитвал да го надхитри, дори надмогвал понякога, но по-често Перун го побеждавал или посрамвал.

Този път белият косъм, подарен от дъба наместо смърт, подлуди Влас. И той знаеше къде отива Перун, и все пак намисляше да му отвърне с отмъщение — строго по сан, жестоко по чувство…

Обърна бял камък до себе си, отдолу се дръпна червей. Влас го докосна с пръст, земята хлътна, лъхнаха мраз и смрад. Заизсулваха се тъмни сенки, люшнаха се към края на поляната. Клатушкаха се наоколо без ред и строй, под веждите им леденееше бездънна зимна нощ.

Студено стана, мокро, чуваш мляскане, фъфлене, езика да си глътнеш от страх. Войската на Влас от на̀ви: мъртви родилки, мъртви рожби. Излезеха ли нощем да се тътрят пак по земята, те залитаха, фъфлеха, гъргореха, мамеха, воняха — плът оглозгваха, надежда за живот открадваха.

Приличаха на орлета-голишарчета, носеха се наоколо с мазно фърфолене, с тъп звук като от изсипвани на земята зелки или репи. Знаеха желанието на господаря. Знаеха как. Помъкнаха се надолу към пътя, подлитваха-залитаха край реката, търтиха-затътрузиха се из полето.

Ех, родилки, ех, како Дудо, лошо ви се пише!

Седях на стража пред Дудини край огъня с още юнаци и ведмаци. Бях викнал стар побратим, Страхил Ведмака. Колкото добрини ми е правил приживе, толкова се е опитвал да ми навреди като мъртвец, хее! Ама не успява, по-хитър съм от него! Той и не иска, те са си такива. Като умрат — вършат поразии.

Този път ми пукна хранилката за животните, каменна чутура, стара като света… Появи се в нея и я пръсна за утеха. Но се кротна после, видя, че не ми е до шеги. Хич не искаше да пробва вълшебствата на кривака ми, че си знаеше какво може.

Ведуни дойдоха още, вейницата Друда Билковита, влъхвата Захор, навъзници, обавници, тревници-отровителки.

Чародей Качо беше и той. Покрай него едни втори братовчеди довтасаха, Козьо и Тельо, те малко улави, но винаги готови, освен да се хвалят и надлъгват, работа да вършат…

— Туй навата е нахално същество! Козьо, тебе лъжа, мене истина, ама твоята жена я помним всички, че и преди да я вземе Мора долу, тя пак си беше нава!

— Тельо, да млъкваш, не беше нава тя, ами малко само припряна и скуби свекърва! А твоята жена била по майка житомамница, по баща змеица, тя самата — нощна птица… Те сега хората няма да вземат да лъжат, ако би седяла-прела, както другите и тя женица, а не кръвница… — Тельо мисли, мисли начумерен, пък каже:

— Козьо, мене лъжа, тебе истина, то може и така да е било, ама аз нали тогава улав…

— Стига сега, тогава на младини бяхме и двамата улави, ама аз сега вече съм само умислен…

— Аз съм се умислил дано нави не ни харесат да ни поискат, че ние вдовци, пък те не придирят много, сватове как ще им връщаме — не се знае…

— Тебе и нава да те поиска, то трябва да е някоя много изпаднала горкана, Тельо…

Страхо и чародеите нагласиха нощна стража. Друда Билковита, вейницата, знам я, откак се помня, влезе при Дуда да я пои с билки и за разговорка, скоро се чу смехът им… Все имаха нещо да си кажат, все имаха да се смеят на нещо тайно, ей, не се спираха, да видиш ти! Знаех, че и за мене се кискат, ех, тази вейница, открай време ме подкача, котешко нокътче, сапунче, репей, но защо ми се смее все — не знам.