Роман Димитров - Децата на Перун

Млъкнахме за дълго.

Гледах спокойния ход на животните.

Някога и аз ще ги застигна.

Някога и аз, заедно с Друда, ще бродя с тях от есента към пролетта.

Разбирате накъде водеше войската си бог Перун, яхнал сур елен, разбирате защо то беше — и още не беше — се случило. Аз го разбрах.

— Говори ми за Перун сега, разбрах те, боже Власе…

— Е, някои дела на боговете остават необяснени за останалите… И никога да не си сигурен, че нещата стават по едно и също време. Целите ни са и тук, и надалеч във вечното винаги, затова сме самотни и тъжни често. Перун е в небесата, аз съм тук долу. Може да се боричкаме като палета, но не можем да живеем поотделно. Отдавна не сме палета, само бихме искали да бъдем и си го припомняме. Но хората това виждат. Другото е в мъгли, снежни преспи, блатни светлинки. Навярно се досещаш, че онези химни и старинни хора, които хората ни пеят, не са тъкмо онова, което искаме да чуем… А и хората разбират от нас само онова, което като предутринна хладна роса е намокрило опинците им…

Нашият свят е това. Нашият свят е този. Нагоре и надолу ей това дърво, ей тези дървета — ни държат вързани стегнато към себе си. Чу ме. От свят се не бяга.

Не ми беше лесно, но и това го разбрах.

От свят се не бяга. Влас и друг път беше го казвал, но сега го усетих дълбоко, като порязване с остър нож, до кост…

— Ела да ти изберем кон като за княз, юначе Радота — усмихна се Влас. — Трябва да е кон велик, кон над конете! То пък все ли ще си юнак и чародей, Раджиха… — Влас рядко се усмихваше човешки, все ледено и презрително, но сега му беше приятно. Но и пак тайна скриваше. При него всичко многоцветно се мяркаше, блясваше, стопяваше се, както ако въртиш планински кристал на слънце. Или като скреж те смръзваше чак в костите… Сега какво искаше да каже? От Раджиха по-нагоре къде?

Отидох. Какво хергеле! Всеки кон на света имаше тук при Влас приплод. Перко беше с мен, хукна по конете. Не се страхуваше това дете, чак понякога ми ставаше страшно!

— Вуйчо, виж ги, еха!

— Кой е за вуйчо ти? Можеш ли да му избереш? — Конете се пръснаха надалече по полето, Перко ги последва, изчезна в един валог.

— Остави го, нека ти търси, може да намери коня ти.

— А какъв ми трябва? Кажи, ти виждаш нататък… Устремен си подир питката…

Влас се засмя.

— Ти не знаеш ясно още какво искаш — но конят е търпеливо животно, ще те изчака, ще те открие конят ти… Корените и върхарите трябва да са заедно… Понякога конят по-рано от ездача си знае целите му…

Перко галопираше към нас, яхнал чисто бял жребец-красавец. — Вуйчо! Ето този?

— Какво ще кажеш, Раджиха Радота? — Яхнах коня, той не трепна, не запреде с уши, дигна крак, изпръхтя, тропна… За ездача няма по-важно да намери коня си, понякога го търси цял живот, и за коня е толкова важно да си намери ездача, иначе боледува и умира.

Така се срещнахме двамата с този кон. Усетих, че се казва колкото Белур, толкова Радота, а аз Радота, колкото и Белур.

— Конят ти вярва, Раджиха. Виж ти дали му вярваш!

Може ли да не се вярва на такъв кон! Та той сякаш яздеше един ден и един сезон напред!

С Перо пред себе си на Белур поехме към дома. Перо се радваше, че ми е избрал хубав кон.

— И аз ще имам кон, ще ми даде и на мене Влас!

— Ще имаш.

— Ти вярваш ли на твоя, както ти каза Влас?

— Вярвам му. Яздя Белур още преди да изчезнат мамутите, Перо…

— Кога са изчезнали? — чудеше се Перо.

— Ами дойде им редът — изчезнаха, слязоха при Влас. Така е, Перо — дълго се намира, бавно се разбира. Това от мене запомни. Нататък ще ти каже Влас. Ние сме тук и другаде, Перко, племенниче…

Оставих Перо у сестра ми, прибрах се вкъщи, погрижих се за коня, измих се, влязох у дома. Друда Билковита ме чакаше на сложената маса, гледаше ме с ония очи.

Ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми пролази буболече…

През нощта Белур изпръхтя, излязох да го нагледам. Лунна нощ, виждаше се като на длан — до нашия с Друда извор и до гората. Необикновено светеха тревите, вятърът ги караше да се кланят на вълни, Луната ги осветяваше отвътре, всяка тревичка светеше с истинската си същност, с тайната си мечта, с непознатата си добродетел. Нощем Друда излизаше и сядаше всред тревите, осветени от Луната, гледаше ги, вслушваше се в гласа им, откриваше лековитите — коя за разделяне, коя за събиране, коя за цяр. Запомняше отровните…

Белур изпръхтя пак. Чудех се какво става, помислих си първо с Перо да не би нещо… Но наоколо тихо. Чувах само петте щуреца от нашето оброчище. Те се надпреварваха да пеят — песента им беше вечна. Но изведнъж някакво различно звучене се намеси, открадна мелодията, разбърка я със звездите и водите на езерото, вдигна я нагоре и аз застинах от учудване, щастие, сполетяла ме надежда, ведра тъга. Усетих, че зад мене стои Друда, слушаше унесено…