Роман Димитров - Децата на Перун

— Сега чакаме. Виж, че не ни вика, само ни показва, че е тук…

— Какво ще чакаме?

— Да видим в какво ще се превърнат глупавите лебеди, кой се крие отдолу.

Зачакахме. Лебедите танцуваха, крякаха-врякаха, но един по един мушваха глави под крилата си, заспиваха.

Перо запълзя към къпините, хем му бях казал да не мърда! Светулките примигваха, вече не всичките, но там си беше Страшко.

Мечокът диво изрева. Скочих, лебедите се осветиха със синкава светлина, почнаха да се сбират близко и плътно един до друг, навириха шии, преплетоха ги… Ставаше, каквото чаках — лебедите се преобразяваха, явяваше се истинското чудовище. Засвети смътно зелено и виолетово, лъхна-дъхна жега: познах, че пред нас е змей. Змей от Дълбините. Възправяше се, с още олюлени три глави. Гледах къде е Перо, Страшко беше изчезнал, разбира се… И аз се забавих, и Перо, не мога да си го простя до ден-днешен!

Перо сбърка, аз сбърках, съдбата ни се спъна!

Мечокът търти натам с разлюляно тяло, с настръхнала козина, наближи, изправи се на задни крака — змеят се пресегна, разпра го, изтърбуши го само като мръдна…

Перо твърде късно извади меча си. Змеят го наближи миг по-рано, удари го с лапа, настъпи проснатото му тяло. Трите глави се извиха, разнесе се тригласен победен рев.

Аз знам защо се забави милият ми Перо. Търсеше Страшо той да го измъкне и спаси. Заради братството-побратимството сам пострада!

Заби го змеят на седем педи под земята… Ех, Перо! Просто изчезна под сцепената земя. Змеят направи крачка напред да го стъпче докрай, но го нападнах странешком с кривака си, млатнах го в люспестия хълбок, главите избълваха огън и рев, обърнати към мене, но и аз като Влас се бях понаучил да се местя в миг на друго място: изскокнах пак в света ни от другата му страна, пак го праснах в хълбока… Нямах време за по-силна магия, разхълцах го само, разлюлях го. Изтеглих меча, клъцнах крака му. Бях целият в пот от страх да не съм бавен. Змеят изхълца пак, разпери крила, големи колкото гумна, вдигна се, стрелна се, изгуби се, остана миризма на пърлено и колендро, малко зелена змейска кръв…

Страшко, детето ми, се показа отсреща, двамата се метнахме да дирим Перо.

Перо като в гроб, под земята забит… Знаех какво ще стане сега. Страшко се досети и той:

— Почват бедите, тате. Ето, затова ме е отвлякъл, да тръгнете подир мен, пък да настигнете змей.

— Да, така е. Същото мисля. Ако не бях послушал майка ти Друда да не приказвам с Влас, той щеше да ми намекне, а Перун щеше да ми разреши да убивам по моя воля. Случват се такива неща, те са заедно… Ама пък и до ден-днешен мълчат като риби двамата… Божа работа…

— Затова ли навремето Влас е пуснал навите подир Перо? Че сега още по-лошо чака всички… Ела, зло, че без теб още по-зло…

— Не знам, не знам — и не знаех! Бях ужасен. Страхувах се, мразех света си, но от свят се не бяга, това е. Защо се случи така? Да опиташ да убиеш ти Перо, защото после може беди на света да принесе — не можех да проникна в това. Но може би не разбирам аз накъде лъкатуши каручката на съдбата.

Тръгнахме за къщи, Страшко на Белур зад мен. Конят на Перо го беше убил огненият дъх на змея.

Още докато се прибирахме, почнаха промените: смрачи се, задуха усоен вятър, скоро ни боцнаха първи снежинки, а близо до къщи вече беше навалял сняг и поточето ни по-надолу, където водата стинеше, беше покрито с мъничко, още прозрачно ледче… А още не беше почнала есента както трябва…

Как оживях, като излезе сестра ми Дуда и ме погледна — не знам!

— Ти го пазеше! Нали! И е мъртъв!

Мълчах. Не беше мъртъв, но мълчах. Все едно че беше мъртъв. И бях виновен.

Ех, Радота, ами че да си беше стоял пастир, па да си доиш кротки бивушки! Той меч и кривак захванал, юнак се протръбил, Раджиха се назовал — нависоко застанал, Руенита се наярил, ум и сила на света дава! Уж жрец, воин, вожд, чародей, мъж; па се скапал като кравешка турта на дъжд!

Изревах грозно, чак жълъди попадаха по мен, та се усетих къде съм и се подчиних на съдбата си. Не се свършва животът, но това ти хрумва все в горчиви мигове.

Дуда вече беше усетила какво се случва и ще става след тази грешка, не плачеше, стенеше дълбоко, глухо казваше добри заклинания… Друда до нея плачеше. Тя нема време да се зарадва на детето ни.

— Ще ида при Влас.

Друда не ме спря.

Яздех надалече, срещаха ме отвратителни чудовища и мънички злобни зверчета — в други времена нямаше да посмеят посред бял ден да се явят пред мен. Но да видиш ти, братко мой, посмяваха сега, надушили какъв вятър е задухал — на зло, заглъхване, гибел. Хлебарки, плъхове, паяци, мокрици — като се изстъпят такива ваджии за юнаци, то не отиваме на хубаво.