Роман Димитров - Децата на Перун

— Препускай сега, краката ми мръзнат, вече не ги усещам, отстрани съм се охлузила в камъните, боли ме. Ще се наговорим.

Влязохме в селото, приеха ни в жива къща, жените се захванаха с Ветра, поседнах със стопанина да чуя вестите.

— Тук знаем: минали били странници, те казали така: наш Перун се бил сдобил със син. Уж за чудо и приказ, но се случил този син лош и рехав. Перун го люто намразил, чак веднъж го проклел. Синът пък да не остане назад — взел, че проклел нашия свят. И ето на, сега как я караме.

— А Перун?

— Перун вятър го вял, песни му пял… Не му е до нас сега, знаеш ти, че надалече се бие за себе си, за нас, за света…

— Знам. Научихме и ние за Перун. А за Перо може да е така, чичо, може и да не е.

— Е, ти знаеш, път си видял, свят си чул.

— И той толкоз знае, но с такива като тебе умира да се мае… — Ветра, моята, се появи. Сега я разгледах. Бяла, руса, цъфнала ябълка, узряло жито, мляко, вино, огън, жупел, високи скули, сини очи, строгост, подбив, мащерка, кукуряк — много думи, малко казвам: красавица, та красавица, да видиш ти, братко мой! Идеше ми да се усмихна, радостно ми стана, че ето такова злато и сребро е дъщеря ми, хем май дръпната и избухлива.

Къде си била, Ветро, досега?

— А ти какво знаеш, момиченце? — благо попита стопанинът ни.

— Знам, че тук си въдите змей, но не смеете думичка да обелите за него, това знам!

Чичото потъмня и посивя.

— Не те е пращал баща ти на змей в пещерата, не въобразяваш какво е… Затова си мълчим, не че ни е страх… Не знаем как да му излезем, как да го спрем.

— Аз пък може и да знам!

— Вейница ли си?

— Знам ли каква съм! Но да живеех тук, при вас, нямаше да търпя змейско тегло. Аз хич никакво тегло не трая! Ние сме всички такива! Вие от де сте се пръкнали…? Кажи за змея. Какъв е, как изглежда?

— Голям е колкото три крави. Люспите му жълти и червени, трите му глави малки, на шии, като на лебеди, дълги, очите му зли.

Ветра се засмя.

— Ти на това змей ли му викаш? Слушай, намери ми няколко момичета, ама не свити шушулки, а смели булки, ха-ха!

— За какво са ти? — тревожно се размърда дядото. — Че те не останаха…

— Ще ровим в снега, нощес, тук наоколо и в гората наблизо…

— Всичко е измръзнало, какво ще търсите?

— Мръзнало-немразено, скрито и запазено…

— Тревожно говориш момиченце, но види се, баща ти е добър и свят човек, та ми се иска да помогна. Ще ти сбера моми и булки, де що са ни останали.

— Ти как разбра, че ми е татко този? — попита Ветра подозрително, старецът се засмя:

— Че то едноок да си, пак ще видиш, че си ти бащичко!

— Разбрах, добре. За баща ми очи имаш, за змейовете нямаш! Лъже ви този, ей! Да знаете! Истинският змей е по-надалеч, чичо! Нищо не сте опитали с него!

После останахме сами с Ветра. Старецът отиде да сбира жените.

— Ей, че ударени хора! То пък толкоз да не смееш, толкоз да се свиваш. Тия са от майки костенурки и бащи охлюви!

Слушай сега. Яж, почини, утре в тъмницата още отиваш, убиваш този змей, носиш му главите. Трябват те. Ще ти кажат тукашните къде е, не може да е далече. Аз съм забравила къде му е пещерата, бях малка, не разбирах тогава…

Гледай ти!

— Агна тогава носеше нещо, беше после без него. Сега знам, че е било змейско яйце. Май й го даде баба ми — майка й, но не помня добре.

— Кой я е пратил?

— Който е трябвало. Не сега — малко знам още. Татко, трябва да го убиеш, това е. Както го казват, личи, че е само змейче. Пак си е опасен, пак ще те подпали, та ще изгориш като шишарка, знаеш. Но това е една стиска нишки само. После къделята се разприда нататък: убиеш ли го, баща му ще ни дойде на гости. Било тук, било там, дето живееш. Или дето отидем… Той ни трябва, него си видял да стъпква Перо. И трябва да убием и него. Аз знам как. Може би знам, може би наполовина… Но без тебе не може, разбира се.

— Но кой го е накарал да тръгва, да отвлича Страшо, да преборва Перо…

— Ще разбереш. Двамата ще разберем. Сега яж и почивай.

— А жените защо са ти?

— Че без жени може ли, татко? Нали чу, ще ровим в снега нощес. — Тя се засмя.

Лежах в сламата. Чаках сутринта, мислех за това, колко съм самотен. Влас ми казваше да мисля за хората, а тях просто ги нямаше. Около мен нямаше хора. Само из чукари и затънтени места се маех, сега и без Перо… Хора ми липсваха, все сам, жива душа наоколо и да има, то е змей… в пустиня бях.

Стори ми се, че само за миг затворих очи и Ветра каза:

— Ставай, вече, хайде, стига спа… — Зад нея се изкискаха няколко жени. — На, смеят ти се, че си поспаланко… Тръгвай, убий го, чакай ме после тук. Ние отиваме по нашата работа.