Роман Димитров - Децата на Перун

Докато препусках, разчиствах света от тях, колкото сколасвах. И Белур не ги траеше, тъпчеше ги с копита. Пищялката ги подлудяваше. Кесията ги глътваше. Търтеха ли да бягат — секната от огнивото ми искра ги подпалваше като сухи съчки и ги погубваше. Убивах с вълшебните предмети тия насмукани пиявици, но ме и изпреварваха, убиваха беззащитни хора. Злото е като стоножка, много крака има… Светът ни линееше, смисълът му чезнеше…

Светът ни беше развредена рана.

Белур тънеше до корема в хрупкав сняг, вятърът замразяваше на ледунки косата и веждите ми. Усещах накъде е Влас, не беше сега край нашия дъб. И Перун го нямаше, чуваше се — воюва нейде… Само за моя Перо знаех: под земята е милото ми момче, ни живо, ни умряло!

Влас изникна след десет дни край далечния край на замръзналото езеро.

— Търсиш ме — каза той. — Започваш да разбираш…

— Да. На седем педи под земята е!

— Жив е.

— Знам, но не може да се върне на нашата земя. Посъветвай ме. Ще намеря змея, но не знам дали ако го победя и убия, ще помогна на Перо.

— Не говори за Перо, Перо е божи син. Говори за другите хора по света, щом си Раджиха нарочен… Не се сещаш да ги споменаваш често. Или някога… — Влас си пусна злобната усмивка. — Клин клин избива, Радота.

— Това ли ми казваш само?

— Не ти ли стига? Ти все искаш някой да ти разпреде цялата къделя! Не ти е дадено малко, Раджиха… Затова ти е и такова името, Раджиха Руенита Радота! Добре, ще ти кажа още. Светът ни гние!

Влас започна да се разтапя, стана прозрачен като ледена висулка:

— Когато боговете са много, понякога истината е недостатъчна.

— А змеят? Той чий е? — Влас извърна прозрачно ледено лице, загледа се надалече. Скоро изчезна съвсем.

Мислех, докато яздех безспир из пущинаците. Прекосявах откраднатата от змея есен, под копитата на Белур се носеха вихрушки от ледени късчета… Не можех да се върна у дома, докато не извадя Перо от пръстта. Затова — змеят!

Намерих най-затънтените кътчета и пещери в далечната планина, където Страхил Ведмака и Чародей Качо гадаха, че може да го открия. Бродех из мрачните скали, струпалищата камънаци.

Нещо мръдна до една скала. Препречих кривака срещу сянката, чух подигравателен кикот:

— С този кривак да идеш да плашиш някой ведмак! — познавах гласа… — Добра среща, Радота, само снегът ме е подслонил тук, но ела, заповядай… хи-хи!

Как да не я позная! Агна, самодивата. Някога, като отивахме с Друда на далечното езеро, тя се надигаше от водите, идваше при нас. Разваляше ни игрите, плашеше ни с голотата си, присмиваше се на нашата невинност и наивност. Винаги с нещо скришно в себе си. „Глупачета без похлупачета“ — ни казваше. Гонеше се с нас, смееше се, подиграваше ни се, спяхме заедно, завити с есенна шума. Показа на Друда отровните билки, гъбите. На мене ми показа тайните на водите и поляните… Беше момичка тогава, сега я видях — зеленикава, руса, красива, грозна. Такава сигурно е лудостта, така трябва да изглежда Чума Мория. Самата Мора… Скришна като тях. Влас не ми я е споменавал, но Перун веднъж бил метнал светкавица по нея. Бил останал белег под лявата й гърда. Защо — не казваха… Но после е било, не съм го виждал в ония дни…

— Де ти е Перко — под земята треперко?

— Да млъкваш, мръснице!

— Хе-хе, аз ли съм мръсница? А ти си светица? Не те ли наболва понякога? Ей тука под реброто и малко зад челото?

— Плачеш да те убия! Отдавна е трябвало!

— Ама сега не ти стиска, защото само аз знам в трите свята как може да се откопае онази луковица, дето трепериш над нея… Хайде де, убий ме! Бездруго зъзна.

— Нещо зло си намислила, а знаеш как да освободя Перо. За хората не мислиш ли? Светът мръзне.

— Не, този път — нещо хубаво намислих! — Тя се засмя високо, снегът почти я скри от мене. — Нещо чудно хубаво съм намислила…

— Добре, кажи си цената, Агно!

— Аз ти казвам какво и що, ти жениш Перо за нашата дъщеря!

Млъкнах. Леденият вятър и думите й ме блъснаха назад.

— Каква наша дъщеря!

— Гърненце, учиш ли, научаваш ли се на нещо, то си има цена! Винаги. Знаеш на какво те научих. И цената ми беше ей тази наша дъщеря. Ти зяпаше другаде, сдобих се с дъщеря по лесния, по самодивския начин. По лесния, защото беше хем загубен, хем труден. И сега искам да станем двойни роднини, ха-ха. Хайде, мисли! Едно време не се бавеше… виж сега какво хубаво похлупаче съм ти намерила!

Помнех. Заведе ме в гората. Без Друда. Приспала я с някоя незнайна билка. Води ме Агна по самодивските хорища, показа ми нощните самодивски празници край езерото и по реката. Научи ме да смуча нектар от цветята, да се радвам на пеперудите, научи ме на всичко скрито-покрито, в нас всички вшито. Смееше се високо. Увличаше ме, унасяше ме, пропълзявах и плувах в подмолите на незнайни пещери от срам и копнеж. Изсмуквах сладко от нея властта си, овладявах смеха й. Колко лесно се поддаваше на тези непознати неща, неведома криеница! А аз как привично се носех!