Роман Димитров - Децата на Перун

— Детето ми! Страшо! Ела си при мен, мама! — и се тръшваше на земята без отговор в ледена тишина. Петте щуреца бяха замлъкнали, водата на извора едвам сълзеше. Оброчището линееше, билките вехнеха, кривакът ми съхнеше, животът ни глъхнеше, умирахме бавно.

Виковете й задушаваха рибите в реките, поваляха дървета в планините, отваряха пропасти.

Нямаше го нашия Страшко. Чаках знак да тръгна, приготвях се. Дялках свирки.

Скоро около луната видях ярък кръг, на върха на меча ми заигра пламъче. Знаците казваха да тръгвам подир полета на лебедите. Да ги открия, намеря, разбера, победя, да си взема детето, да върна разума на побеснялата Друда.

Рано сутринта с Перо яхнахме конете, препуснахме. Друда излезе да ме изпрати, даде ми извезаната кесия, сложих в нея пищялката, огнивото, другите си неща. Друда сложи ръка на гърдите ми. Не каза нищо. Гледаше ме с тия очи. Повече приличаше на вълчица, отколкото на жена.

След дълъг преход накладохме огън край непозната гора. Седнахме да се стоплим в хладната нощ. Наблизо сумтеше пазачът ни, грамаден мечок. Друда му беше пратила магия да кротува и бди, аз го запечатах със свирката си да спи наоколо през нощите…

Но магиите ни не достигаха лебедите. Чатках с огнивото, нищо. Трябваше да ги намерим. Още не успявахме, надявахме се. Чувствах в себе си, че искат да ги срещна… Почнах да предполагам защо, изпитвах ужас: докато гледат надалече във Вечното винаги, боговете са безмилостни към нас, необясними. Но и аз исках да срещна ятото, па да видим в честна битка кой кум, кой сват, кой на лебедите брат.

Бяхме пребродили равнини и гори, преплувахме реки, изкатерихме и превалихме седем планини, не намерихме нищо. Светът беше пуст.

— Можеше да питаш Влас… — рече Перо сънено, приготвяхме се да спим.

— Исках. Но вуйна ти Друда не даде дума да се издума. Помнеше навите, които прати. Знам, че щеше да ни каже поне някое заклинание.

— Да, Друда го ненавижда и кълне заради навите.

Така беше.

— И все пак, Перо, забрави ли? От свят се не бяга… заедно с другото, Влас и това прави… Не може да не го прави.

И казах и други думи, мои и на Влас:

— Дълго се намира, бавно се разбира. И това Влас го казва. Светът ни уж е прост и ясен като гъбена каша и все пак е по-сложен, отколкото го мислиш… По-сложно е, синко. И аз на времето мислех, че Влас прати навите само защото Перун за малко да го убие…

— А защо иначе?

— Виж там нощната птица, дето се вдига сега над гората, виждаш ли я? Влас като нея оттук може да види чак отвъд другия край на гората, така се издига той… Перун литва, Влас провижда, Перо…

— Ами тъкмо трябваше да го питаш какво е видял за Страшко!

— Че кой бог отговаря направо, Перо! Както не е пратил навите само заради злобен порив, така и сега, каквото каже, ще значи много неща. Страшно е да се пита… Друда хвърля билки в огъня, но пламъците са на мълчан огън, не на пребъден! Ох, живо ли ще е детето ми, Перо!

— Ще ги намерим тия лебеди, дори като не знаем кой ги е пратил, Раджиха Радота. Ще си вземем Страшко. Вуйчо, знаеш ли, мечтаех да бъда с него все заедно. И с тебе… Аз знам какво ме чака…

— Тебе дирят, Перо, това е, което усещам! И да те оставех у дома зле, и да си с мене сега — пак зле… Дирят те по някаква зла причина, скоро ще разберем!

— Скоро е, и аз така чувствам. Кои са тези лебеди? Кой ги е пратил?

— Ще видиш, че всъщност не са лебеди. Лебедите са властни, но глупави, също както много красиви хора, такива са дори много богове. Но не вършат зло. Те са нещо престорено, суетно, ще се съберат, като ги настигне времето, в нещо друго, в нещо цяло…

— Какво ще е то?

Мечокът ни се размърда и изръмжа, конете присвиха уши. Снишихме се в храстите. Чу се пляскане на крила, грак… Надявах се да са лебедите.

Така излезе, да, те бяха. Ето че времето най-сетне ги настигаше, както бях предположил.

Танцуваха си в мрака с опнати шии, белееха се. Същински суетни глупави лебеди! Взирах се, не виждах Страшо. Перо ми направи знак по смисъл — да ги избием ли? Колебаех се. Ясно, че можех, но първо трябваше да знам, наоколо ли е Страшо, какво са те всъщност. Вглеждах се, изведнъж Перо ме ритна, посочи ми с глава, засмя се… Погледнах натам — да, видях и аз, напуши ме и мен смях, хитър си беше моят Страшко…

В мрака прелитаха светулки… Но тия, да видиш ти, братко мой, бяха направили два неподвижни кръга… Издигаха се, спускаха се, все като две кръгчета над къпинака срещу нас.

— Ние така сме си играли с него… Смачкваме светулки и си даваме знаци нощем. Той е, друг не може да е! Какво сега?