Роман Димитров - Децата на Перун

Не промълвих, препасах се, препуснах, накъдето ми посочи една пастирка. Стигнах под върха до пещерата, където бил живеел. Пристъпих още, насочих меч, вдигнах кривак, назовах, призовах. Първо чух змейски шум от търкане на люспи, после се показа люспеста глава. Замерих я с кривака и макар да не ми се вярваше, не само я улучих, ами я смазах. Чу се ревът на останалите две глави и змеят „колкото три крави“ се показа цял навън, размятал огньове и искри… Разбрах, защо се присмиваше Ветра. Това беше дете. Зло, разглезено от мекушавите си съседи, лакомо змейско дете. Беше се ояло-разгевезило то тук, мяташе неумело огъня си, наистина, опърли суровите овчи кожи, повити връз мене, налиташе от въздуха отгоре ми… Извадих меча, пристъпих два пъти, отрязах другите назлобени глави…

Кръвта течеше като лава край мен, седнах, зачаках да изстине. Зад мен чух пастирката да гълчи и да се радва. Седна до мен, зелената кръв се спече, главите изстинаха. Пастирката взе сплесканата глава, аз — двете отсечени. Заспускахме се през димящата зелена киша от сняг и кръв към селото.

— Ако беше ти, Радота, дошъл по-рано, бате щеше да е жив — подсмъркна пастирката. — Били сме глупави тука да го траем тоя пикльо. А ти имаш ли си жена? Докато сбирахме билки под снега посред нощ, жените дърдореха, че си щял да си вземеш някоя… — и промърмори, уж на себе си. — Ама аз съм най-млада!

— Ти си много млада, ти за моя син ставаш, момичке! — и тя веднага:

— А той защо сам самотува? Хвалиш си го ти като баща, ама — да не е запънат-кекав някой? Гледам те — ти си хубав, дъщеря ти хубава и тя, той ще да е някой, дето вземе ли ме, ще се пукнат да ми завиждат. Те тука много завиждат. Трябвало да чакам първо те да си били намерели мъже, да си били вземели по един, че чак тогава аз да се съм се била поогледала! Ще си вземат те! Да не са круши това, наредени на полица? Досега какво са правили, а, да ги питам аз! Ама — как да ги питам, не смея, то те ще вземат да овършеят с мене кошарата! Нищо не са направили! Щурали се щурави! Че сняг — сняг! Кажи сега, като идваш отдалече, видял си път, чул си свят, дали са те прави?

— Дръж здраво змейската глава, не я размахвай така! Ти цвърчиш-грачиш все едно сврака! Леле!

— Какво да правя, чичо Радота, самичка съм с кравите, говоря си с тях само! Казвам им вечер — добре, и днеска останахме живи в студа. Те не могат да говорят, но ме погледнат, близнат ми ръката! Затова ако срещна някой като тебе, веднага наведнъж всичко му казвам! Веднага всичко го питам! Ама кого да срещна, кажи, чичо — един пипкав змей наоколо, това ти е! А далече ли живее синът ти? Как се казва? Пак кажи, да не е някой кьопав-улав, ей! Хубав ли е? Прилича ли на тебе? Кажи, ти си все едно той, рода, мене как ме виждаш? Хубава ли съм? Ония патки казват, че съм луничава, с червена коса и че ми са малки… сещаш се. Ненките, ако не се сещаш. Те пък много са втасали… Обаче съм синеока, а са ми казали, че синеоките жени най биват! Виж! Не им се сърдя аз, чичо, ние бутаме тука камъка самички. Още трима-четирима дядовци и баби са останали. Всичко ще ти кажа за мене, от теб не ме е срам. Ти кажи за мен, да знам. Все с кравите ли ще живея или с твоя Страшко ще се запилея? Може ли да ме вземе твоят Страшко, а? Лика ли сме си или отлика! Да не стане — той кълне, тя чурулика! Кажи, хубава ли съм, наистина обаче кажи, не ме жали, корава съм, ще знаеш, знам и две, и много… Да знам каква съм, да не мечтая! Гледала съм света наоколо, чичо Радота, много съм го слушала, може да не съм го разбрала всичкото, ама не казва за мене… Само дядо ми се смее: „Вишна-Превишна!“. Ти например защо си Раджиха? Значи, че си горен човек, вишен, ама защо е — по заслуги или по рождение? За Руенита не питам, това го знам. Говори ми, говори ми, пътниче-странниче чуден! Ей сега ще стигнем в село, ония тревници-житомамници ще те нарочат, не мога припари до теб! Хе, ти така го тресна и плесна туй змейче, сърцето ми се беше разтупкало, пък спря! Страшко, той подвизи има ли?

— Момичке, главата ме заболя!

— Ами да спрем да си починеш малко, да ти попръскам слепоочията с росни тревички, под снега има, но скоро сме си у дома, там ще ти побая, ще те удрям с китки сухи билки — ще ти мине. Уморил си се, сега гледай да не настинеш, с тези мокри овчи кожи захлупен-омотан! Ще издържиш ли?

— Качи се на коня да се приберем по-бързо. — Тя припкаше край мене, дърдореше, стиснала змейската глава за герестия гребен, дето имат змейовете също като петлите, да видиш ти, ако не си срещал змей, братко мой. Скокна тя веднага, яхна пред мен.