Роман Димитров - Децата на Перун

— Ти да не се притесниш? Аз, като наближим, ще се прехвърля зад тебе, да не пуснат онези завистници скверна приказка някоя… Мен мечки ме яли, ама жилава, та на вълци ме дали — но ти, чичо, дума зла не заслужаваш. Но то тебе змей те не плаши, че — такова… Давай! Препускай! Еха! Аз някой път яхвам крава, но не е то същото! Препускай! Може и да са ми малки ненките, ама видят ще те! Може да съм малка, може и да ми е червена косата, ама съм орисана да пея, песен за тебе и змея ще извадя! Тя ми идва, у мене е! Ако го няма снегът, видял би ти каква е красива наоколо нашата земя! Тя ме е научила да пея! Но по света какво ли има, мисля си аз всеки ден, питам кравите, но те как да знаят, и те са като мене тука родени! Мисля си, чичо, може ли да съм и аз щастлива? Ако останеше на кравите, те царкиня да са ме направили! Водя ги на най-хубавата трева! Дядо ми се смее, че на смет спя, царски сънища сънувам! Ама — чичо! Той знае, всички знаят, нашата къща може да е бедна, но е най-чиста, спретната, подредена! Дядо, ако не беше така, щеше ли да ми направи люлка за чудо и приказ, да се люлея пред къщи! Аз… няма да ми се смееш, изтъках си лентички, кенари за прозорците, за люлката, като ги накичвах — те червени — плаках, как да ти обясня! От жал. Защото съм самичка… Само с дядо, обича ме, най-добрият на света! Него си имам само, само той ми е, страх ме е, че много стар!

Тъжно ми е, все ми е тъжно, само с кравите и с дядо искам… Чичо Радота, Страшко броди ли като тебе по света? Ех, да ме вземе с него, ще му нося аз отрязаните змейски глави, ще го превързвам…

Но аз спрях коня.

Тя се обърна назад към мене, колкото можеше, попитах я тихичко:

— Ти, момичке-калинке, как се казваш?

— Вишна, защото като съм се родила, цветче от цъфнала вишна ми паднало на челото. Затова Вишна, те мислели, че ще съм бяла като вишнев цвят, но съм пораснала с червена коса, като вишнев плод и…

— Ти ми кажи, Вишно, откъде, ти, Вишно, знаеш на сина ми името? Първо питаш как се казва, после пък от где го научи, че е Страшо…

Бре, как млъкна туй момиче, загуби си езика, онемя, но как пък ме загледа с ясните сини очи, извърнато назад! Я го гледай, две педи от земята, да му се не надяваш… Страхуваше се да ми довери, гледаше ме, изпитваше ме…

— Казвай, Вишно, всичко казвай!

— Ти знаеш вече, чичо.

— Говори, думи да чуя.

— Мама ме научи да разпознавам, чичо.

— И всичко подслушваш, а?

— Не! Честно, не всичко! Знам, че не бива много… Някои неща само…

— Какво чу днес друго?

— Че Ветра, дъщеря ти, не те лъже, чух я, че е много добра… Плаче й се, но стиска зъби… Искам да съм като нея, но аз съм друга, чичо. Хем и на мен ми се плаче.

— Каква си ти, Вишна-скришна? Сега ти разбрах дърдоренето-бърборенето! Ти се криеш зад него, калино!

— Ей на, мога да чувам. Прав си, чичо, за това дърдоря, хем да заглуша, хем да скрия, чувам аз, но не подслушвам… вярно, но също, каквото ти разказвах, е вярно — самощината ме убива.

— И какво чуваш за сина ми, за Страшко?

— Че трябва да ме заведеш при него. Ето това чувам. Домът му да окича с червени гизденици и китици… Да му изплета чорапи, да му изтъка пояс, да му ушия носия-гиздосия… И още има, но не слушам, не съм такава аз…

— Дърдориш като две мелници, а не ми казваш важното, Вишно…

— Всичко ти казах, всичко ти признах, чичо!

Спешихме се двамата, пуснахме главите.

Погледахме се малко, погледахме се, па махнах с кривака, два знака начертах във въздуха: ето го пред нас моя Страшко, строен юнак той! Вишна писна хем радостно, хем уплашено, скри лице в шепи. Страшо погледна, пък пита:

— Тебе ли те виждам всяка нощ насън, момичке? — Вишна мълчи. — Покажи ми лицето си, кажи ми името си!

Вишна вдигна глава, погледна го — нали любопитна сврака, не може да се сдържи:

— И ти ли ме виждаш насън, Страшко?

— Виждам те!

— Аз съм Вишна, всяка нощ те чувам аз как дишаш! Виждам: плуваме с кораб, като в дядовите приказки, надалече и от моите, и от твоите места…

— И аз това виждам, но не е ясно… Люлка виждам, като лодка… Люлеем се…

И тези двамцата като се хванаха за ръце, пък като се взряха-ококориха един в друг! Млъкнаха-онемяха — край! Той и моят Страшо е приказлив, кажи го, колкото тази червенокоска, дето тука намерих, но щом се съзряха, млъкнаха като риби! Гледаха се само и се държаха за ръце. Ха сега, да видиш ти! Може и да си говореха, но без глас. Биха си стояли, докато ги затрупа снегът над главите… Разбутах ги, качихме се с Вишна пак на коня с главите, Страшко припна край нас.