Роман Димитров - Децата на Перун

Прибрахме се в селото, Ветра ме чакаше. Като ни видя трима и разбра каква е работата, се засмя:

— Татко, аз да трепеш змейове те пратих, ти се върна сватовник! Ама хайде да е! Я какви са хубави двамата, ей, братко Страшко! Хайде, хайде!

Дойдоха, кажи, цялото село да им се радват, че дори и другите моми дойдоха, пък не мърмориха никак, ами и те се радваха.

— Застанахме с Ветра и с прастария дядо, едничък роднина на Вишна, пред тях и им казах:

— Пусто да опустеете, че в душите зло да не вършеете! Пусто да опустеете от болести и болки! Пусто да опустеете от чужди злоби, от врагове, от омаи! Пусто да опустеете от завистливо, от грозно, от куцо, от гърбаво, от сакато! Пусто да опустеете от клетви, от лоши погледи, от змийски зъб, от гласена отрова! Пусто да пустеете от магии, празни да празнеете! Догоре пълни да пълнеете с добро — за своя и божа радост — тъй до гроба да живеете!

Ветра каза:

— Перун да ви пази, Мора да ви не гази!

Старият дядо се надигна едвам, хвана Вишна за ръката:

— Вишне, мънинка ми вишничке червена, туй си ми ти една-едничка момичка, вейка самичка от дърво столовито — цяла гора гъста да оставиш след себе си, тя, като името ти, до Вишна Бога да стигне! Както си ме обичала-тъкмила, каквато грижа-любов си ми дарила, същото да ти отмерят всички по пътя! Ех, в каква хубава лодка сте! Ех, какви моря и свят порите!

И Вишна, като викна-ревна: „Дядо, дядо, дядо мой!“.

В това време отвън се размучаха крави, разбра се то, че и те харесват Страшо и обичат Вишна, не спряха, докато не изтича Вишна да ги прегърне, да се прости с тях. Накрая и моят кон Белур изцвили — чуден знак беше това…

Хайде, събрахме се, укротихме се, запразнихме се, разсмяхме се, разпяхме се, па макар и бедно, ядохме, пихме и се веселихме, по мустака ми тече, в устата ми не втече, а в сърцето ми пролази буболече… хайде, лягайте, дечица, вече!

Върнахме се по живо, по здраво през снега у дома. Застанахме пред прага, изчакахме Друда да отвори, да ни посрещне като свекърва-стопанка. Огънят два дни й светил на пребъден, всичко научила. Посрещна мълчаливата двойка, прегърна ги, продума им:

— Дръжте се за ръце, обичайте се от сърце! Нивга да се не пуснете!

Вишна й целуна ръка:

— Бях само с дядо, сама-самица, сега сме двама-двоица!

Друго нашите два немтура 4нищо не казаха.

Обърна се Друда към Ветра:

— Едно момче имах само, сега две дъщери добих! — и й даде китка билки. — Тепърва имаме да си говорим.

— Да. Сега трябва да бързаме, змеят наближава, усещам.

— Така е — потвърди Вишна. — Чувам му стъпките. Първо ще мине през оня град.

Влязохме вкъщи, седнахме на масата от цели талпи, до огнището, където от памтивека са седели моите предци.

Хвърлихме по листенце в огъня за себе си, по едно за Перо. Чувахме се един друг, вярвахме си, надявахме се.

Съблякохме се както са ни майките родили, отидохме през снега до нашето с Друда оброчище, приседнахме всички там, послушахме петте щуреца.

Нищо че сняг, пееха си те, снегът наоколо се топеше от моята гореща чутура…

Извадих си меча, извадих си кривака, измих ги с топлата вода. Друда изми нова кесия. Ветра показа какво потребно, когато срещнем змея, е насъбрала с жените от онова село под снега: малки зелени стръкчета. Топна ги в горещата вода… Страшимир и Вишна стиснаха длани и така ги топнаха. Разбира се, гледаха се, ще се изядат!

Измихме се с нашата вода, помолихме се първо на Перун, на Влас, на Додона, на останалите ни богове — да се грижат за нас, да ни напътят, да не ни спират, помолихме се за тях също — да не линеят, да не погиват, да ги бъде, да пребъдват…

Ето тук се събрахме всичките.

Ето от тук почва истинската история на Перо, племенника ми, заровен седем педи под земята.

Всички, голи, премръзнали, се усетихме заедно. Едно. Също събран-стегнат пестник.

Доближи кака Дуда, тъжна, болна, жълта като смил. „Доведете ми Перко… Братко, доведи ми го! Деца, детето ми!“ — потопи тя меча на Перо и ми го даде. Стоманен, диплен, като моя.

Минаха двамата другари, добрите Козьо и Тельо, покрай стадата си, Тельо наближи:

— Бате Радота, както сме рода, да те помоля тайно — де виж за детето на Козьо… И него краднали, както си свирел на бъзова свирчица, докато баща му за вода отишъл… Тайна е то голяма, а като стане дума, той Козьо малко ум има, пък съвсем го губи и ням онемява от мъка…

Навън бяха други светове, други кръговрати, нова пролет, стари времена, богове, врагове.