А пък всички наши до края на земята чуха, разбраха най-сетне…
— Перо! Перо! — ревнахме вече всичките радостно.
— Перо! — Перун отвърна от небето.
— Перо! — вълни тласнаха морята, планините срутиха камъни.
— Перо, Перо! — изтупка всеки със сърцето си.
— Ех-ма, Козьо, я виж докъде са я докарали Перун и кака Дуда, догдето се пилеем ние по пасбищата!
— Ти сега се радвай за детенцето, Тельо, с този твоя нос ти и с Чума Мория доникъде не мож’ я докара, хем тя за любов зажадняла, завалийката!
— Защо бре, побратиме?
— Ще рече тя, че нея хората, каквато е — едвам я траят, пък деца от тебе, ако добие, то ще е всеобща погибел, светът ни го отписвай от рабоша, то страшно!
— Нищо си ми няма на носа!
— Тъй-тъй, то ако си беше у ред, то лани бобрите нямаше да се пробват да ти го отмъкнат за бент…
Ей ти щастлива Дуда, засмяна до уши, излиза пред къщи, показва мъничкото детенце на света:
— Перо е това, син на Перун и Дуда, от баща светкавица и майка дъжд!
Светна слънце, бухна дъжд, мечка се зажени в горите свещени с дарове от важни напети елени! Вдигнаха хората глава от работа и от суета, от дрямка и от радост, от мъка и от болест, от гроб и от път, от кораб и от совалка, от влак и от пързалка — разбраха всички радостта, знаменията, знаците, шумовете над главите им, минаващи-заминаващи, изсипаните щедри дарове:
— Хей, богове, духове, хора, сили, скали, слонове, мишки, риби, поля, острови! Има си наш Перун детенце като ясна звезда, Перо се казва!
Малцина знаеха, как на косъм спасихме божието дете от вярна гибел, какъв поплак и позор отминахме и загърбихме.
* * *
И аз там бях, ядох пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми полази буболече…
Спинкайте, дечица, вече!
Бях застанал до къщата на кака Дуда. Наглеждах Перо, играеше си наблизо с катерица от гората — надбягваха се, замеряха се с дъбови жълъди, редуваха се на „Пити-Тали-Буфта-Рафта“. Вкъщи Дуда, Друда Билковита, дружки-вейници, самодиви, омайници вършеха делнична работа: подсиряха сирене, биеха масло, варяха билки, редяха магии, разваляха клетви-заклинания.
Кака ми Дуда излезе навън за нещо, че като ме видя, че като се захласна-заля от смях, сложи ръка на уста, залитна чак… След малко Друда Билковита излезе, видя ме и тя да стърча там, веднага също се засмя с цяло гърло.
Хей! Ама — ей! Какъв юнак съм — знаят всички, какъв чародей съм — пак знаят! — а тези тука ми се смеят, като да съм от кал направен и в корито забравен!
Друда беше тръгнала надолу към поточето. Върви, смее се, кобилицата с ведрата се люшка.
Забих си аз меча в дъба, положих си кривака, свалих си дрехи-доспехи, всичко, гол, както от майка роден, я последвах на брега. Тя се обърна, видя ме, пусна ведрата, доближи, сложи длан на гърдите ми.
— Друдо Билковита, откак се помним, все сме били заедно. Като деца плувахме долу в езерото, изскокна риба със зинала уста, зъбата…
— Помня, Радота. Ти разпра с нож търбуха й и ни спаси. А ти помниш ли тигъра с големите обърнати зъби?
— Помня, отидохме на далечното светилище сами, оттатък езерото, където ни забраняваха — все там ходехме! — ти го омагьоса с едни мънички тревички-билки, той заспа, ние беж! — търтихме към къщи.
— Ти, проклетнико, първо искаше, докато спи, да му изкъртиш зъбите…
— Като се знаем-помним, като се гледаме-слушаме цял живот вече, защо винаги като ме видиш, се смееш все едно съм крива гъба! Ето на, пак се смееш!
Друда спря да се смее и каза:
— Раджиха Радота, който ме спаси и когото спасих, колко си красив! Лицето ти е красиво, ръцете ти са красиви, очите ти са красиви, душата ти е красива, добрината ти е красива! Всичко ти е красиво! И като ми говориш, е красиво… Как да не се смея, като ми се отпуска душата! Олеква ми, радвам ти се! И на себе си се радвам!
В това време се появи Дуда, видя как Друда гол ме подпира с длан, прихна пак, но дойде при нас и каза:
— Ех, братко мой, мъничък на кака, черна моя боровинке, на, гледайте, хем не е висок, а набит, в земята забит, но меч и кривак върти, както никой не може, от магиите му все хубави работи стават! Как ти се радвам, грознико, от бъзовинка-капинка по-черен, ти си ми гордост-радост, горест-младост, че ги няма нашите да те видят как съм те отгледала, да ти се радват… Далече са, братко!
А на Друда каза:
— Билкарке, тази билка ти е за цял живот лек, тази боровинка ти е за цял живот сладост, това борсуче ти е за цял живот галене…
Читать дальше