Роман Димитров - Децата на Перун

— Хич няма и да те забравя, Перчо, не бой се… — Дуда го галела и гъделичкала, кискала се щастливо. — Ние ще пеем заедно дълго още, нали вече детенце ще си имаме! Перо ще е той!

Леле, майко, леле, хора, как Перун скокнал, как грабнал Дуда, как излетял нависоко до върхарите на дъба, че и нататък още, към облаците, към небесата, към началата, пределите, свършеците, как се носел пребожествен гръмовният му глас над световете, каква била радостната му теменужна песен, как плувнали орлите с невидимо движение към тях, небесна свита, как се наярили всички на възбог, на отвъд, ето какъв бил нашият бог Перун!

Надлъж и нашир по земята пробили перуники, божиите цветя, стрелвал се знакът му, на върха извезан с шарени пеперуди.

Съселчето подало муцунка между корените, видяло, че опасността е надалеч, превърнало се в чуден красавец с дълги черни коси, с алени и пурпурни копринени дрехи, богато обшити с бисери, сърма и злато. Да го гледаш, да се чудиш как се е скривал под съселско мустаче…

Бог Влас, златогърлият мъдрец-пастир, съвластник-съперник на Перун. Дето не бил Перун, ето ти го Влас, дето бил Перун, Влас опитвал и той да стъпи също… Че как. Отдавна спорели те. Репчили се като хлапаци понякога.

Хвърчал Перун, прегърнал Дуда, над облаците със стоветрен рев, с хилядократни вихрушки, гърмял с безброй светкавици, гърмовете отеквали на край света. Дуда се смеела щастлива, дърпала назад кичурите коса от главата му, опнати разхвърляно от летежа. Видели небесния дворец на друг бог, той им се усмихвал, излязъл отпред.

— Този ми е побратим — обяснил Перун. За поздрав оня бог метнал светкавица от тук до звездите и другите светове, разпорила ги тя, гръмнала със стохиляден глас тъй, че небесата потреперили и просветнали…

— Хубав бог, силен бог! Сега ще видим друг побратим, един с чукове… И още много има…

— Той хубав този, ама пък ти си ми най-хубав! Ех, Перчо, като тебе няма, вадидушнико!

Както си говорели така и се радвали, както си летели над облаците, изведнъж писнала Дуда: я кравите й тичат по облаците, мучат и вирят опашки!

— Леле, какво стана, кой ми го докара това! — викала-нареждала Дуда.

— Съселче, а? — попитал присмехулно Перун. — Знам кой… — Пък се извърнал, метнал назад светкавица. От такава светкавица светът — морета и суша — изтръпнал възврял-нажежен, хората долу из поля и градове тревожно се взрели в небето, мамутите забавили равномерен ход из равнините, ледовете се попукали в планините, цвръкналата вода се сляла в реки надолу, пчелите застинали, машини, апарати, самолети спрели, духът се сепнал, животът се замислил.

Нашият Перун е това, познавали — но защо се е той така наярил, защо е излетял на възбог, кой е с него, с кого воюва?

Никой не знаел. На най-мъдрите вещери дори — стиските треви, хвърлени в огньовете, пращели синьо и зелено, на мълчан огън, не червено и златно, на пребъден огън.

Светкавицата юрнала към бога с алените дрехи, прорязала седем небеса и три свята, поломявайки всяка твърд, плът, дух, съмнение, съпротива, вяра и омраза — стръвно се носела към него тя и ха да го уцели право в сърцето, тогава точно дъбът отронил жълъд, светкавицата ударила него, отклонила се и не убила бога. Само един косъм от черната му коса побелял завинаги.

Затова му казваме Влас.

Перун полека спуснал Дуда на облаците, че да търчи из тях подир кравки-бивушки 1. Събрала ги, издоила ги.

Рукнал благословен дъжд по нашата земя, напоил я, напила се тя до насита, родила много-премного от всичко посадено-посято. Както си е от памтивека, всеки от нас получил изобилно пълно-препълно…

Потекло-преляло издоеното небесно мляко, сквасило се, хората си насипали колкото щат кисело мляко. За дечица и внуци стигало-престигало да кусат до насита, да рипат игри, да скопосват занаяти, да мъдрят магии, да нагласят песни. Спасени са от глад, от мъки, дарени са заради голяма радост някаква — за хубаво, за спомен, за вечното винаги, ама кой да я знае каква е!

Ще чакаме, ще чуем скоро за нея, блага дума далече стига…

Ей така си имаме кисело мляко, сквасва ни се от небесата, без грижа го намираме в съдовете си, славим богиня Додона, която си е била кака Дуда…

Нощта вече наливала тъма от големите мехове, смълчаните листа и треви я попивали, кротвали. Нощните божи създания поемали по съдбите си, мярвали се по пътеките: звяр ако бъдел — криел се или дебнел, чародей ли някой — стопявал се в гъсталаци, пещери и вирове.