Роман Димитров - Децата на Перун

Цветето ми, перуниката, прякорът ми, Перо Перуниката, някак изразява всичко това и ще дойде ден, когато ще разпитам Влас за себе си и тези мои мисли. А може пък Сварога да ми изкове в небесната си ковачница ново сечиво — да пронизвам мъката в сърцето и да се отпускам в радостта от лова, земеделието, овчарлъка, бащинството, градежа на къщи, кули и кораби. Добре че се уверихме в правотата на Димна, инак унищожението, което предизвиквахме, щеше да ни залее… Правдата е вожд, по-велик и от Радота.

Но ето ти го сам Гореслав насреща, в златни доспехи, наярен и безпощаден, тича със седем великана към мен да ме смачка и скълца с меча си! Затичах се и аз, сбихме се люто, но отзад изкрещя Димна да й го оставя.

Пристъпи Димна като горда тигрица, която защитава малките си. Мечовете им кънтяха, звъняха, стържеха. Напредваше Димна и притискаше Гореслав, а той, с презиращо лице се отбраняваше и внезапно нападаше с малки подли движения и промушващи удари. Не беше останал само красив свирец и пастир той, не, беше се учил да предизвиква с омраза, презрение, подлост. Така си беше зачертавал миналото, което Димна цял живот му беше припомняла.

Беше й трудно на Димна, но успя тя да изтощи Гореслав, падна той на едно коляно, свирна на пазителите си. Веднага дотърчаха! Баган ги спря всичките! Би се наведнъж със седем души, бях готов да се втурна също, но се оказа, че няма нужда. Докато Димна притискаше Гореслав към дънера на грамаден дъб зад него, то Баган изкла тези груби диваци, които изпитваха удоволствие от убиването и мъченията, прати ги да разговарят с жертвите им.

Гореслав, останал сам, паднал на коляно, потръпна и без да моли за прошка-милост, се разбра, че прегазва гордост и царственост и стиска в шепа живота си да го пренесе на другия, хлъзгавия бряг.

Провиждахме надмощие и победа вече… Тогава чухме странен шум. Озъртахме се, без да можем да разберем от какво е. Мен ми се счуваше, че пращят откършвани клони. Идеше пращенето откъм равнината, където още се биеха войските, но по-близо до нас. Засили се този шум, започнахме да чуваме грохот от търкалящи се камъни, накрая Вишна ни посочи далечния край на равнината:

— Гледайте там!

Взряхме се, видяхме как цял хълм се повдига, рукват сипеи, корени на дървета се сцепват, чупят се, дърветата падат, камъни помръдват и се блъскат…

Какво беше пък това? Скоро разбрахме…

Там бавно си проправяше път и пробиваше изпод земята главата на едноглав змей. Огромна змия, на дебелина три-четири човешки боя, се изтегляше от пръстта, по тялото й налепени: пръст, корени, листа, но бляскаха жълто-червените люспи и тя сякаш нямаше край…

Дали имаше триста или четиристотин човешки боя?

Змията пореше земята пред себе си като лодка и се носеше към нас.

Полека долу битката замря… Ние се вцепенихме също. Всички гледахме безпомощно това огромно нелепо чудовище, което вдигна на възбог свирепата си съскаща глава и се плъзна напред с къдрави змийски движения. Заораваше в земята, поваляше дървета, мачкаше хора и обози, пълзеше по фронта на двете войскови линии. Конници и пешаци се втурнаха кой накъдето види. Враг и свой се смесиха, но сега не да се бият, а да се спасяват както могат.

Не беше никой виждал такова чудовище, а навярно и притихналите богове оттатък не знаеха, че може да има такова. То беше истинска сумрачна рожба на влажните и огнени земни недра.

И нов шум чухме! Като размахваш бързо тънка върбова пръчка, такъв шум чуваш… Още едно чудовище, триглав змей, оня дето видяхме като зародиш в утроба от морска капка! То летеше право към земния змей и кацна срещу него с гръб към стана на боговете. Вдигна глави и победно изхлу от пастите си пламъци до сто човешки боя…

Нямаше човек или вълшебно същество по Крайщника, което да не изпита отчаяние и ужас: как да се спасиш, щом ще гинат свят и небеса? Сякаш всички познати ни стихии се бяха съединили в тези виещи се същества, готови да унищожат всичко наоколо така стръвно, че зло и добро изсветляха и се обезсмислиха и на човек му идеше да се совне оттатък в отвъдния свят, където в мълчание да оплаква съдбата си.

С Радота и Ветра се заспускахме по хълма, после препуснахме право срещу чудовищата.

Човек разбира, че е дошло най-важното в живота му по неочакваното, смълчано, сериозно уважение на най-близките. Любимите ми хора се подредиха в стегнат боен ред зад мен. Соколите Вишна и Страшо стъпиха на раменете ми. Строя завършваха Търсен, Найда, Меда и Тревна. Един щурец беше без ездач. Уж скакалци и щурци, но не изоставаха, напротив, сдържаше ги Търсен да не скокват до върхарите на дърветата…