Роман Димитров - Децата на Перун

Бихме се, клахме се, получих рани и удари, от които се разтърсих целият, дори нечий удар с боздуган в гърба ме свали на коляно. Радота отклони вниманието от мен, пак скокнах и се сбих с грозен храненик на Гореслав, когото познавах: събираше такси и мита по пазарите. Беше толкова лаком, че открадваше всичко. Ако в двореца брояха какво им носи, то излязло би, че пазарищата и тържищата на града са пустиня! Но те всички живееха там по същия начин: така трябва! Е, плати си този за всичко надвзето, дори две-три вдовишки сълзи щеше да изтрие: порнах го — цепнах го, тук и там, където трябва; тласнах го назад при моите хора, да плаща откуп, всичко да си даде, че да остане жив.

Един ме постресна с напора си, стори ми се, че ще ме прати на Мора, но можах да го пронижа. И аз си имам лъжливо движение, подобно на Страшовото. Чувах дълго, млатейки нататък, ругатните и клетвите му.

Колкото успях, видях и другите. За Радота и Страшо хем всичко знаех, но друго е да ги видиш в истинска битка! Радота правеше сякаш бразда, врязан във вражата тълпа, Белур помиташе врага като вълна. Страшо стоеше почти на едно място, скоро около него опустя, защото всички разбраха, че не можеш да се приближиш до него, без да те убие с един удар… Вместо да тичат към него, те от него бягаха! И хукна да ги гони Страшо! Търчаха като попарени-изоглавени, на кой да му е изпила чавка ума, та да приеме насочения му меч.

А, виж, около моята Ветра тълпа се беше сбрала, но аз за нея не се страхувах… Виждаше им се лесна плячка тази хубавица, и да я убият искаха, и да я пленят за откуп, и за робиня… Но моята Ветра ги косеше с копието и с къс нож. Беше дала на Друда свирепия лък, който Сварога беше направил за нея… И Друда често-често трябваше да вади примиряващия нож от Влас.

Моите деца… Кога се беше дори Тревна научила да скача навън и вътре в света — на друго място! Стреляше една след друга стрели. Устните й стиснати, както правеше някога, преди да заплаче. Но не плачеше. Изтребваше най-противните таласъми и караконджовци, смесени във войската на Гореслав. Меда се плезеше, разбира се, вбесяваше злите сили с подигравки за грозотата им и докато ги имитираше, мяташе с прашка не по-лошо от Вишна. Сердан майсторски въртеше канджа със заострен край, катурваше врага на земята, овардалваше го в прахоляка и го каралопваше в един дол наоколо. Търсен и Найда, с насочен меч се хвърляха в най-голямата гмеж и се биеха там яростно и успешно, сякаш цял живот това бяха правили заедно! Децата ми се биеха сериозно и тъжно.

Чудно беше да се гледа как изведнъж скокваха нагоре със скакалеца и щурците, кацваха нататък, избягвайки опасността. Потъваха в отвъдното за миг, появяваха се, където не ги чакаха, косяха пак с мечовете…

Тези грамадни насекоми плашеха всички.

Загубих двама от моите хора, братовчеди, със стрели ги пронизаха лошо… Козьо и Тельо, ако те и улави малко, но много хора от битката извлякоха, рани измиха, с вода поиха… Без хвалби не минаваха:

— Те ме пратиха отзад малко да поизстина, понеже отпред ги косях както коса трева! То за другите не оставаше!

— Аз ги млатех с тъпото на брадвата — щом ги цапнех, то им излизаха цицини, ще кажеш — втора глава!

Тъй помогнахме. То малко се иска, за да се обърне битката. Тя е все на везни… Димна и Баган вече можаха да поведат хората си да нападнат така, че да пробият в простора на равнината, да се престроят, да се сражават от по-изгодно място, че и да настъпват.

Скоро видях Баган и Димна в боя.

Да, беше пораснал Баган. Ако се гледаха като влюбени, приличаха на две невинни деца, но тук, в боя, двамата, рамо до рамо, на пръв поглед изглеждаха обезумели… Бяха тези мои деца обзети от неистово желание да победят и да възтържествува тяхната правда… Оръжията, силата не можеха да спрат напора на яростта им. Димна видимо беше заразила Баган с правдата си и двамата се вдъхновяваха от нея. Истината ги тласкаше напред, носеха се срещу врага, той се разбягваше в ужас и страх. Навярно им изглеждаше, че ще трябва да се бият с връхлитаща вълна. Баган и Димна просто напредваха и сякаш само с присъствието си и с волята си подчиняваха хода на битката. Дали губеха или, както сега, напредваха и изтласкваха, те двамата бяха съвършени и спяти като ловуващи леопарди. Красиви са моите деца, макар че го осъзнавах в миг на яростна злоба и порив за унищожение! Е, не ми стига, че ние сме за правото, вярното, необходимото. После щях да чуя и да мисля.

Имаше миг, когато ние, всичките от нашата дъбрава, бяхме заедно и напредвахме през смъртта към ужаса на победата, когато унищоженото зло за втори път те дебне да се поотпуснеш, че да те залее с натрупано разочарование, отчаяние, всички питания без отговор, които си имал. Аз си мисля, че такива питания някога са засмукали от мъката самите ни богове, а после вече са им дали живот, като са ги дарили с доброта, милосърдие и памет.