Роман Димитров - Децата на Перун

Но се биеха, общите победни и предсмъртни крясъци се сливаха в едно и се чуваха като цвърчене и чуруликане, да видиш ти. Колко ли? — нищо не стига до небесата не приглушено, озверяло и отчаяно. Пристига като далечен ромон от битката и дали не се лъжат боговете ни, че това е нещо спокойно и хубаво? Само Перун е бил на истинска война. Другите са били назад в тила, по-нужни там, като Сварога с чуковете и наковалните си… Дълго време се млатиха без надмощие, докато накрая една хилядна на Гореслав се вряза в строя на Димна кажи го откъм тила. Като трепне един, трепват всички: строят се люшна назад, а назад бяха хълмовете и храсталаците, спъваш се, дереш се из трънаците, идва ти на ум: „Край! Край!“. Става ти страшно, ставаш слаб. И ей ти Мора се хили пред тебе, от три човешки боя усещаш вонята й на гноясала рана, крачи патраво към теб…

Радостни дни и часове са това за Мора Смъртовита.

Погледнато отгоре, ясно виждах как Гореслав притиска лошо Димна към хълмовете, стеснява и обездвижва войските й, но те пък се сражаваха смело и ловко и не се предаваха, не можеше да ги огънат до край. Защо така? Ами така. Просто се случва. Правдата може и да беше на страната на Димна, но тя губеше. Трудно беше да ги победят, но и това щеше да стане в края на деня…

Да знаете, харесваше ми да тичам и вия като вълк. Чувствах се свободен, огласях радостта си, че съм с приятели и близки роднини. Кукуряк, лютиче, мак! И на тях им беше хубаво! Промъквахме се нататък с надежда да мернем Димна и още повече — Баган, но кой знай къде ги бяха скрили, добре ги пазеха.

И изведнъж ги видях и двамата. Ей ги — на два-три човешки боя! Като баща изпитах радост, остра като стрела, като влюбване, като ужилване!

Двамата вървяха право към мен, скрит в храстите — красиви като богове, със затворени спокойни лица, с преметнати през лъвски кожи лъкове, с островърхи хермелинови капи. На раменете им ловни соколи.

Моят Баган, моя гордост и радост, такъв гъвкав беше станал, овладяно властен, беше станал той — царствен! А около него като пролетния мирис на теменужки и момини сълзи се носеше пеперудената любов на нежната Димна, иначе толкова целеустремена и метална! Всъщност и тя се стремеше с все сили към някакъв свой тих залив, както ние към дъбравата си… Тя нарядко се обръщаше към него, но го поглеждаше с такава любов, че само дето не го разтапяше в нея! А той! Той също я поглеждаше, но със свенлива гордост. Богове! Радваше й се той сдържано, обръщаше радостта си от нея навътре в себе си, както му беше привичка. Още като дете е виждал той странната си съдба и е раснал тъй, че да я заслужи, да е достоен за нея. Затова някога обичаше да се вглежда надълбоко в себе си… Любовта на Димна, като се обърнеше и го погледнеше, ги очертаваше сякаш с искри от търкулната разжарена цепеница… Двама разискрени, така видях този мой син и цар и тази моя снаха и царица.

Пуснах зелен заек със сини уши, Баган се сепна, соколите се накокошиниха и заклатиха на раменете им с полуотворени крила, но той веднага се сети кой се шегува с него, надяна им калпачетата. Как се зарадва! Прегърна ме силно, усетих жилавата му хватка, Димна ми се усмихна щастливо.

— Какво става?

— Искахме да огледаме от хълма малко, но ти от там идеш… Ще ни кажеш ли какво си видял досега?

— Ще ви кажа. На зле ви отива работата, Димно! Насмитат ви към хълмовете и тесните валози, да ви смачкат там…

— Да, тате, виждаме. Но нали знаеш, у сгъната пружина — скрита сила за двамина!

— Хората си да пазите!

— Знам, тате. А ние тука помощници имаме…

В този момент посред бял ден чух „Чух-уу, чухуу!“ — от где тук чухали? Баган се засмя, от клоните като топки безшумно паднаха чухали, търкулнаха се към нас, скокнаха пъргаво на крака Друда, Ветра, Меда, Тревна и Сердан…

— Не ни се карай, Перо! — приближи ме Ветра. — Хем ни беше мъчно за вас, хем да помогнем тук, много хора могат да умрат…

— Ами Вишна и Страшо къде ги зарязахте?

Всички се засмяха.

— Ти на вълк си се направил, ама да душиш си забравил!

Двата сокола на раменете на Баган и Димна се размърдаха и хем закачулени да не беснеят, запляскаха с крила… Баган ги смъкна:

— Ето ти, тате, вуйчо Страшо, ето ти вуйна Вишна!

Ех, наизскачаха моите побратими-вълци, братовчедите ми единаци, прегърнахме се всички мои хора и — пак бяхме всички заедно…

— Само Радота го няма, ама тук долу, ей го там е, нависоко, орел… вижда ни сега…

Орелът сви крила, падна надолу като камък. Чак на педя от земята стана пак на човек, Радота и на кон, Белур…