Роман Димитров - Децата на Перун

— Не искаш ти да си княз, Перо, също както майка ти не ще да е богиня! Искаш да гониш зайци и язовци с другите, да носиш вярна стража долу на далечното оброчище. Там ловиш риба, знам.

— Вуйчо, вече съм свободен, почти у дома, може би татко и мама са наблизо също, ти си тук! Хората са тук! Нека с тях бъда — ако трябва — да влезем в битката! Но ти ще решиш! Ти си най-мъдър!

— Порасна с децата си, Перо! Спокойна е вече любовта ми! За боговете само ме е страх сега…

Великият Радота се обърна, яхна великия си кон Белур и препусна към стана на боговете. Остави ме сам за пръв път! Обичам те, Раджиха Руенита Радота!

— Всички тръгват нанякъде — застана Ветра до мен. — За пръв път се делим.

— Не, заедно сме, като Меда и Сердан през бурята…

— Перо, наистина ли да сме спокойни за Търсен!

— Черна паричка все е у ръчичка! Не се страхувай! И ония четиримата шашави разбойници са край него! Надявам се да го видя скоро при Димна и Баган.

— Ох, дано… — хванах я за ръка.

— Страшо, ти, братко, оставаш тук и затова съм спокоен! Знам, такъв бент като тебе никой речен въртоп не може да продъни!

Страшо се засмя, както държеше Вишна за ръка, прегърна и мен с другата. Тъй четиримата постояхме хванати и приличахме на таен знак за подпора, та Вишна нарече:

— Така и небето да подпрем, да го удържим!

— Татко! Ами ние? — скокнаха пред мен Тревна и Меда.

— Ей, гледайте сега и вие да изчезнете нанякъде!

— Няма, тате — аз тук ще вардя Серданчо, а Тревна — Орданчо! С вуйна Друда ще го разпроклетисаме, нали, Тревно!

Красавицата само тъжно се усмихна и ме прегърна. И Меда се притисна. Както винаги, миришеха на хляб, тъкмо изваден от пещта и на цветя. Стана ми хубаво. Гордеех се с децата си, надявах се онова в утробата на Ветра да е като тях… Повървяхме така прегърнати през рамене малко, искаше ми се всички да видят какви дъщери имам. Така прегърнати, приличахме тримата на един от магическите знаци.

Викнах моите хора, тупнах кривака о земята и се превърнахме заедно с конете на глутница вълци. Полетяхме по стръмнината на хълма, да избегнем колкото можем войската на Гореслав. Няколко пъти трябваше да завия по вълчи, за да предупредя моите хора. Спечелихме по някоя и друга стрела, но никой не пострада. Толкова беше. Кому до нас, честните вълци сега, като напред имаше битки, слава, смърт и плячка!

Разредиха се дърветата, ето, затичахме покрай десния край на войнството на Гореслав… Как леко се тича, когато си вълк! Нататък мярнах дори царската шатра — както всеки може да се сети — цялата в бисер, злато и отрязани вражески глави… Не виждах ясно, но изтръпнах… Промъкнах се колкото можеше по-близо… Нямаше го там… Един тъкмо надяваше с размах нова глава на кол, чухме мокър жвакащ звук, главата унесено загледа през нас с мъртви криви очи.

Не, пак не беше той… Исках да се втурна да прегриза гърлото на Гореслав по вълчи, но не бива, не бива, не бива…

И хайде нататък, летеше глутницата ни, ето вече първите постове долу, под нас, на другата войска, зъзнат в овчите кожухчета, взират се нататък…

Хайде още по-близо. Къде е на Димна шатрата? Багане, къде си? Търсене, тук ли си?

Тук първо срещаш сенките на старите богове… После, минеш ли покрай тяхното трепкащо мълчание, стигаш до другите, нашите, свойските богове. Ето го татко Перун с чорлавата къдрава глава. Гледа тежко, мътно, да убива ли е готов? Да наказва ли? Или все едно? Нататък Влас, с кривата усмивка, замислен и той. Защо държи пъдпъдъчи яйца в ръцете си — и небесата не знаят сигурно. И другите са там… До Влас е Мокра. Здраво държи човешките и божи съдбини и всички го знаят. Струва ми се щастлива. Има си го до себе си, пък, личи си, Влас се гордее с нея. Разбира се, и да го разкъсаш, няма да си признае… Даждбог е тук… Нататък кове Сварога…

Войската им от дългокоси стегнати влъхви и вълшебници. Стоят неподвижни, взират се надалеч, не се извръщат към мен, замислени за неведоми нам съдби. Мълчаливи, неумолими, думите и заклинанията им стигат до последните предели на словото. И нататък вече и те като змейовете и таласъмите опират до мълчанието. Може би там, на предела, някой ден ще се срещнат за истинската си битка със злите сенки… Бих искал и аз да участвам в нея, ако ме назоват достоен…

Застанах пред Перун. Той ме погледна мрачно.

— Дето не те садят, там поникваш!

— Не може ли да видя теб и кака Дуда?

— Може да избереш какво искаш по-точно!

— Не съм те лъгал никога, Перуне!