Роман Димитров - Децата на Перун

— Мога да се грижа за нея! Аз заради тая нейна свобода я искам, че дишам спокойно с нея! Заспивам с образа й! Като заиграе!

— Как ще можеш, като все ще си на другия край на света, Серданчо? — попита съвсем смислено Меда. Виж ти, знаела си тя какво иска, не била тя само танци и представления… — Ти ще си там, на някой остров, на далечината в далечното далечен, аз ще съм тук и ще се чудя-тръшкам жив ли си! Само ще знам, че както винаги, си гладен!

— Медо, това е писано на моряка! Такава е неговата орис, да е в морето, в бурите, из далечните пристанища. Сега, в тази буря, не бяхме ли заедно двамата, макар далеч един от друг?

— Не питай! Изплакала съм си очите, не съм спала цялото време! Като знам, че се мъчиш! Затова е тя поговорката, че морячетата са орисани накрая да отплуват направо в най-хубавите небесни светове!

Сердан с големите уши замълча тъжно, пристъпи от крак на крак.

— В тихи заливи, в сетна буря… — добави той тихо, то беше песен на ония времена.

— Ама — не те питах и аз — наистина ли не си гладен, ти, Сердане! — и така щастливо се засмя наша Меда, така се засмяхме всички от сърце, а Сердан последен се усети какво се случва и дойде да ни прегръща мен и Ветра…

— Ама дай му, како, нещо да яде, той все гладен! — тъжно проплака Търсен.

И се засмяхме отново. Чувствах се щастлив.

Казах на двамата червени-смутени:

— На който и да е остров Сердан, винаги ще можеш да си с него. Подарих ти малка пръчица, помниш ли? На, за тази работа е! — Меда си събра очите на носа, затанцува безредно с крака и ръце, направи десет муцунки, хвърли се да ме целува — толкова се зарадва, че чак викна на Сердан:

— Сердане, хайде сега вече може да заминаваш нанякъде!

— Чакай, Медо, кротни се, да ти кажа и аз! Слушай ме, и моята любов, където и да е, ще ви настигне двамата и ще ви помогне!

— Благодаря ти, сестро-майко! Да бяхме останали на старото място, нямаше да познаем живота си, нямаше да имаме съдба, нямаше да имаме истински души! Колко ни е широко сега! С тебе, мамо, с тебе, татко Перо, научихме, че добър ли си тук, докато Мора те вземе, че и после чак, долу при Влас, всички те тачат: и растения, и животни, и хора, и чародеи, и богове.

Обичам ви, мамо и татко, вуйно Вишно и вуйчо Страшимире, вуйчо Радота и вуйно Друдо! Търсене, братче мое! От всичките се научихме на свобода! — просълзи се наша Меда, но то благодарни сълзи, а нашите — от щастие.

Викна морякът от върха на мачтата:

— Задават се хора откъм хълмовете! Войска е! Войската на Димна отстъпва насам!

— Ех, почти у дома си сме — ядно се врътна натам Радота. — Но…

— Баган! Там ми е детенцето! — проплака Ветра.

Качихме се най-високо на хълма, видях в далечината армията на Димна да отстъпва къде с ред, къде без ред към единия край на равнината, като оставяше гората зад себе си. Войската на Гореслав се раздели на две, едната последва Димна, другата част, повечето конница, препусна в посока към нас. Разбрах, преграждаха им пътя към водата. Оставахме и ние отсечени от Баган и Димна.

Равнината надолу почерня от войски… Конни, пеши, на колесници, на слонове, на камили! Стотни и хилядни безчет! Колко хора! Сигурен бях, че в двете войски имаше кръвни роднини, които щяха да се изправят един срещу друг… Нали на едни богове се кланяме всички… Как не сме измислили друг начин да се борим за власт! Сетих се за Радота с неговия ечемик… Дали не беше това изход? Не, не беше, защото накрая пак сееш смърт и отчаяние… Заради ечемик, заради осолена риба… А аз? Който исках с детското добро да побеждавам? Но пак в ръцете ми трябва да има меч и кривак…

Сега-засега, за през нощта, огньовете на враговете хвърляха искри съвсем близо един от друг… сигурно и приказка някоя си подхвърляха.

А я виж оттатък, на другата страна! Какво сияние там!

Та това бяха богове! Дали и баща ми не беше там, завършил далечната си война!

Чувах страшните чукове на Сварога.

Да, там имаше чертог на боговете ни! И те май за война се гласяха!

Ами ние? Радота дойде при мен същото да пита.

— Какво ще правим? На татко Перун почервени яйца да носим? Уж не сме на нечия страна — но сега са тук всички… Перо, то сега, на тази равнина, се е сбрал целият свят — сметка да си дири! А ние от света си не можем да се делим! — Радота се взря мрачно към равнината, където се появиха светлини от огньове и борини. Лицето му стана сурово, както си го знаех аз от дете — съдбата му беше да ме пази и той никога не забравяше това.

— Това тук не е война за стени, опасващи богат град, Перо! Не е война за кой на кого бутнал капата! Това е война за света! Димна ни каза, че злото се мъчи да изпълзи отвсякъде! Да се изсули от всеки процеп! Ако се бием за нея — дори не за едно наше дете, Баган, ние трябва да се бием за всичките си деца, родени и неродени!