Роман Димитров - Децата на Перун

Пак сме си на горската полянка, гледаме се с братовчеда побратим Страшо, мокри от пот, със сплъстени коси, червени лица, смъдяща кожа. Уморени, огорчени, всичко ни боли. Злобата се отлепяше лигаво като недосъсирена кръв от нас, сълзеше като сукървица, теглеше се като борова смола.

Тръгнахме към нашите. Срещнаха ни безгрижно, набрали боровинки и те, Радота им пекъл яребици… Разказахме какво сме преживели, Ветра уплашено притисна децата при себе си, Вишна се озърна, извади прашката си, Друда стисна китка с билки…

Приготвихме се другата сутрин рано да потеглим. Радота застана на стража, ние с Друда и Тревна отидохме посред нощ до близко изворче. Вода ни трябваше, Друда затова искаше да има приготвена бъчва с вода на кораба… Мълчаната вода измива всичко, остава само истината, но истината иска да я разгадаеш и разчетеш, а това можеш, само ако кротнеш буйството й, а то няма по-буйно от истината, няма брегове да я удържат…

Както ни беше предупредила, в мълчание се приближихме, взехме кратунки вода от извора. Друда пусна от своите разделни билки, седнахме, изчакахме Луната да изгрее. Друда тихо изрече:

— Който и да си, нищо мое не си — и поля с малко вода ръцете и краката на Тревна. Тя трепереше, горката, но се държеше, мълчеше…

— Добър ли си, таиш ли злоба — ела в моята тъмна доба…

И нататък се мярна сянка…

— Петък ли е, сянка рие, в дъб чепат се крие. Плътеник очи си трие, змей се мие, вълк си вие, кой от три е? — сянката наближи, Друда лисна от водата наоколо, ръсна с билките.

— Плътеник не е, вода не пие, вълк не е, ако не вие, змей май иска да се мие…

— Косъм змеев в тамбурата, на капата — опашка вълча от гората, плътенишко ухо в торбата, хич не става за чорбата! — се чу в мрака…

Тревна цяла подскочи, но нищо не каза, сложи ръка на уста да си спре вика. Ужасът й прогонваше всяка надежда. Станах и прошепнах в тъмното:

— Излез, покажи се кой си, ако трябва, бий се, ако трябва поклони се, че ми вадиш душата на детето, а аз такова нещо не изтрайвам!

Задуха леден вятър, боднаха ни остри снежинки. Сянката се изсули от мрака с дреха, развяна към нас, Друда позна:

— Пеещия!

— Аз съм — каза той спокойно и отиде при Тревна. — Не се бой, красавице, не се бой, Тревно моя, лошо няма никога да ти направя. И да бих искал, не бих могъл. Искам да ти служа. Но се крия, страхувам се да не ти навредя някак, че аз самият съм прокълнат. А ти си ми една на света, един лъч, гледам ли те, идат ми песните в главата, свирнята в ръцете. Няма ли те, онемявам — и ето ме в мраза…

Ние змей го мислехме, то какво излезе!

— Друдо, твоята магия надълбоко хваща, но до моето сърце отрова не праща!

— Пеещия е прякор, а име имаш ли? — попита Друда.

— Казвам се Ордан. И на, виж каква вихрушка с мен редом върви!

— Защо се ти, Ордане, явяваш в съня на детето ми, та му мътиш главата? Като си дошъл пред вуйчо и вуйна, си пял и си казал, да ме пазят. За какво да ме пазят, ти да дойдеш да ме лъжеш? Вярвам знаеш какво преживяхме и какво ни чака тепърва. — И тогава се сетих! Ами че Ордан се казваше детето на Козьо, дето някога го отвлекли! Замълчах си…

— Не се гневи, Перо, не искам зло. Аз пях живота ти, както ми го шушнеха треви и цветя, но сега виждам Тревна в съня си, песните ми са тревожни, защото мисля за нея, откакто я видях, а вихрушката не спира да ме следва.

— Разбирам те, Ордане. Разбирам, че идваш не наяве, а в съня на детето, защото си прокълнат — това Друда остро му отвърна.

— А защо не ми говориш ти, Ордане, защо си криеш лицето? — попита Тревна с разтреперан глас, пълен с надежда, очакване, страх.

— Тревно, боя се, да не би да те изгубя, моят живот сега може само подир твоя да върви! — Тревна се изправи в цялата си неземна и нетленна красота, протегна ръце към Ордан. Но Ордан се обърна към Друда.

— Истината боли, затова такъв леден вятър ме сподиря — й отвърна и се превърна в кълбо пчели, които жужаха дебело малко време, бръмнаха и се разлетяха.

— Какво беше това, вуйно?

Друда гушна разтрепераната Тревна, успокои я, тя се отпусна, полека-лека заспа в ръцете й. Поех я и тръгнахме при нашите.

— Твоето дете, дъщеря ти Тревна, пълни души, пръсва сърца, защото такова сърце, такава душа като нейната — няма никой! Това не беше истинският Ордан. Само душата му призовах. Но подир Тревна истинският Ордан, когото само веднъж съм видяла, ще върви, докато е жив. Откакто я е видял, ще пее за нея само… Нашето малко дете трябва да чака, то е видяло наречения в съня си, но — Ордан е прокълнат… Ще трябва първо да открием какво е проклятието, после да го освободим от него. Няма да е лесно, Перо.