Роман Димитров - Децата на Перун

— Помня, Перо, за нищо не мислехме, мечтаехме само да си дойде татко Перун и да не е наоколо мама Дуда, че да ни хвърли той някоя и друга светкавица…

— И Влас ни даваше да яздим конете му…

— Ловувахме много, помниш ли моя пес Вихър?

— А моя Мурджо? И на татко Радота — верният Шаро!

Като отидоха всички на война, Шаро застана долу на пътя и не мръдна оттам, докато не се върна татко.

— Носехме му храна-вода там, хапваше-пийваше по малко. Едвам-едвам беше жив… Щом зърна татко ти, скокна, завъртя опашка, лавна по конете… То ни казваше какво е да си верен, хем безсловесно…

Всичко помним, Страшо, лошото сме го забравили, като войник, дошъл си от война… Поднесат му вино, той разказва весели случки, все едно наоколо му не е било смърт и болка.

— Имаше лошо, да. Когато тръгнаха боговете на война и останахме сами. Но пак хубавото беше повече!

— Да, промъквахме се да дърпаме на обърнатозъбия тигър опашката, че да се изфукаме на едни житомамници…

— После те ни откраднаха ножовете! За какво им бяха? Да откраднат нещо, ей така!

Двамата се заляхме в смях.

— А ето сега ще ставаме бащи… Ти си вече баща, ще се науча и аз. Като те гледам с четири деца, пълниш ми сърцето…

— Ех, Баган го изпуснах, а имаше още да го уча този въртомечник… Дано да е добре — на война е! Страшо, искаме ние да сме обикновени, да си гледаме децата, да си човъркаме земята, но не ни се дава то, не ни се дава лесно!

— Бате, я виж, я гледай натам! Ето ги, леле! Я ги виж нашите дружки, същите, от едно време!

Гледай ти! Сякаш през всичкото време са ни чакали тук! Стоят и ни се хилят… Не руси, а жълти те… не усмихнати, а озъбени, уж гъвкави, а ходят накриво, патраво. Вярно казват, че лъжата с тия къси крака далече не може да стигне!

— Момчета, откога ви чакаме!

— Как разбрахте, че тук ще се появим!

— Тук ни оставихте последния път!

Тия, личеше си, набързо са ги смацафрацали, набърболескали и натирили да ни намерят: врява да вреват, смях да смехуват, лъжа да лъжуват… Потреперваха, усмивките им висяха като опашки на уплашени псета, хилеха ли се, устите им наистина до ушите стигаха, пък после не можеха да се затворят навреме… Едната, като се обърна, що да видим със Страшо — отзад не ги бяха тъкмили изобщо, нерендосана дъска се виждаше… Правехме се, че всичко е наред, изчаквахме.

— Ами хайде да дойдете с нас нататък, в гората… Мека трева има, сладки плодове…

— Че да дойдем… водете ни… — все нещо трябва да ни води из света, па ако ще и тази подигравка…

Те се ухилиха лакомо, обърнаха ни дъсчените си гърбове, затопуркаха пред нас кара-вара като че в кратуни стъпваха, щастливи, че изпълняват задачата, че хей на колко хубаво са ни измамили… Тъжно беше.

Понякога и доброто е глупаво и грозно, но злото — винаги е такова. Злото винаги е жестоко, винаги се наслаждава на мъките ти. Злото не може просто да те убие, както доброто просто подарява, не, то иска дълго да се валяш в праха с избодени очи. Защо е така — не знам. Мерите са различни. Може би, за да се измамят очакванията ни докрай, да изживеем напълно разочарованието. Да повярваме, че светът ни е задънен, с нерендосан дъсчен гръб като техните…

Изобщо, почваше се. Защо така глупаво? Не можаха ли нещо по-прилично на истинско да спретнат… Но карай да върви, тръгнахме след тези оживени плашила, да видим…

Колкото по-навътре отивахме в гората, толкова по-сенчести ставаха ливадите, толкова по-гъсти храсталаците, толкова по-заглушени звуците. Докато те изчезнаха, докато пристъпихме в пълното мълчание на злата магия, всред разискрените сенки на завистта и омразата. Колко ли дълго бродихме из преобразяващата се гора, колко ли изчаквахме от гора да се превърне тя в кълчищна бърканица от стари сплетни, задрямали отмъщения, сгрешени вълшебства, кьопави пророчества…

Почнаха да се обръщат към нас старите дружки, пламнаха зелено очите им, разчекнаха усти до ушите, вече и не опитваха да ги затворят, остри зъби щръкнаха като колове във вълча яма, замърмориха, дъхът им кисел, като клисав хляб. Как им се щеше да се втурнат стръвно да ни хапят, лакомо да смучат душите ни до нерадостна смърт! Тежкото и тъжното беше, че и ние ги лъжехме, че им вярваме, и майсторите им са ги лъгали, че са ей на толкова истински — кой няма да хване вяра! Със Страшо, също както с яребиците, но този път с криваците, изписахме еднакви тайни знаци по въздуха, житомамниците се сгърчиха, изтляха без пламък, без дим — косите им припращяха, те почерняха, стриха се, разпрашиха се на сажди край пъновете.