Роман Димитров - Децата на Перун

— Татко!

— Кажи, дъщеричке-свилокоске!

— Татко, всички тук какви герои са! И ти… Всички сте като от песните излезли! Дето по празници ги пеят… А пък аз не съм! Ти такава обичаш ли ме — меч не въртя, щит не мога да нося, да не говорим — копие да хвърля… Татко, сигурно не ме обичаш!

— Ех, щерко, как може да не те обичам! Ами че на света няма по-хубава от тебе! Такава красавица си ти, че кой не ти се чуди и благославя! Видят ли те, мнозина сълзи им излизат в очите, аз като те погледна, стисне ме нещо за гушата!

Сърцето ти добро, душата ти край няма, ей също тревите по ливадите развени! Тревно, на сърцето ми си, сине! Всеки е различен, ти пък си това! Ти си нашето чудо! Такива са моите деца — и ти, Тревно — че всяко е като подарък и за мене, и за света!

— Татко Перо, нали не ме лъжеш, за да съм спокойна? Това ли си говорите с мама Ветра? Аз наистина не правя същото като другите! Различна съм! Друга съм, тате, мъчи ме, срам ме е!

— С нея говоря, разбира се! И тя се чуди колко си необикновена! Нали знаеш майка ти колко е пряма! Тя никога няма да каже нещо ей така, да угоди и успокои!

Ние сме свободни хора, Тревно! Всички тук! Погледни, винаги сме правили това, което сме усещали, че ни тегли! И ти си свободна! Може ли да не те обича човек? Добре, кажи ми, аз те виждам, ти често се затваряш нейде в себе си. Какво виждаш там? Какво те влече, Тревно?

— Татко Перо, нали няма да ми се смееш?

— Няма да ти се смея, Тревно, как да се смея на моето си дете?

— Татко, аз искам да обичам! — и веднага захлупи очи от срам тази моя Тревна…

— Ами… хубаво, Тревно… Какво казваш ти, как — да обичаш? Кого? Какво? — пообърках се.

— Не знам, тате… Нощем чакам, накрая той идва… Стои до леглото, гледа ме… Аз го харесвам, тате, но той нищо не казва, не прави нищо, гледа ме само… Кой е той не знам, знам, че ме омагьосва той, че някак се скършва нещо в мен, нещо се изплъзва от сънищата ми и от дните ми… Изпива ме, тате! Това ли е да обичаш? Да обичаш като болест-треска ли е? И искам пак да дойде следващата вечер в съня ми. И денем мисля за него, искам да го накарам да ми говори, да се обърне към мене… Тъмен е…

Тревна плачеше отзад на рамото ми. Не е работа дъщеря да плаче на бащиното си рамо! Това не е свободата, която имам и искам да й предам! Люлеех я леко, мислех…

— Не е лесно да се каже, Тревно, кое е любов, кое — нещо друго, измамно, светът ни е коварен.

А обичта на момиче на твоята възраст често няма лице, детето ми! Чу Димна, злото се изсулва от процепите… Я ме остави да говоря с вуйна ти Друда Билковита…

Но това е едно, а дето се мъчиш, че това не можеш, онова не можеш — не го мисли така! Всеки може нещо различно, ето, ти обичаш. Да не мислиш, че всеки може? Помисли хората от града как ти се възхищаваха!

Друда внимателно ме изслуша, пък накара един моряк да изнесе на носа бъчва с вода.

— Нощес да си тук с Тревна заедно. Заставате, не мърдате, нито думичка не казвате — нито ти, нито тя, гледате само, слушате!

— Добре, вуйно — отговорих и в този миг се чу викът на Радота:

— Гледайте пред вас по носа!

Погледнах — що да видя! Морето пред нас, малко вляво от посоката ни, се поду, набъбна, дигна се нависоко водно кълбо, отдели се от морето, литна над нас… Виждаха се ясно риби вътре, но първо се виждаше нещо огромно и свито на кълбо.

— Ох, деца, познавам този цвят! Змей е това, но какво прави тук?

— Това ли е Змей от Дълбокото? — попита любопитно Търсен.

Ние изкрещяхме:

— Тревно, Медо, грабвайте Търсен, крийте се долу! — в това време всички вече мятахме копия и стрели нагоре над нас.

Да, змей имаше вътре, свит като бебе в майчина утроба! Какво чудо беше това!

Грамадната морска капка високо прелетя, недостигната от стрели и копия, сниши се, цопна… Морето я глътна — и нищо! Все едно нищо!

Гледахме се като попарени. Почваше онова, за което Димна ни беше предупредила.

Страшо рече:

— Казвах аз: „Никой да не знае корабът ни де ще плува“, но някой ни е видял!

— Някой е прозрял, някой е видял! Не само аз имам дара на богиня Мокра… Възпирам се, не гледам всичко, но други може би не са свободни като мене… — Вишна гледаше назад, където се скри кълбото и още се виждаше малко пяна.

— Напред, деца! Каквото и да се случи, няма да спираме! Ей на — бива ни да въртим оръжие, не сме лесни! Само Ветра колко струва! Сердане, не се отклоняваме, сине!

И продължихме, учудени и разтревожени. Не беше на хубаво…

— Това е началото — каза Ветра.

— Май покрай морското село Змейково минахме — добави Страшо.