Роман Димитров - Децата на Перун

Но едва сега започваше. Коя бе силата, узнала, че толкова ще издържат тези две? Кому се щеше дълго да гледа как се борим и загиваме накрая?

— Страшо, да покажем кои сме, брате мой! — изревах аз, запратих огън по измамните дървета и престорените ливади.

Лумна всичко, разкриви се като озъбено, пропука като горени въшки. На свой ред Страшо със знак ливна яростна вълна, разпени се тя, сгъна се, търкулна се, смете лъжливите отломки, оттече се към истинската пропаст със зъбести канари по дъното, прикривана досега от измамна, престорена гора. Двамата знаехме какво е гора, която ти дава мед и боровинки, в която може мечка да те сръфа или вълци да те погнат — и такава, която престорено те мами към безчестна смърт.

Ето, чухме шепот на колдуни и чародеи, злата магия се счепкваше с нашата, по земята се търкулнаха сплитки от прозрачен лед и гранива лой, от майски цвят и сухи тръне, край нас жвакаше и пращеше, а се добави мрънкането на лакоми шептуни и баячки, мърмореха си и думите им се превръщаха в оси, стършели, щръклици, литнали изпод носовете им. Пърлех ги със светкавици. Страшо изтегли меча от Сварога и също както в двореца на Гореслав, страшен, леден, съсредоточен, устремен, със смразяващото си единствено движение пореше и цепеше на две, обезглавяваше и кормеше наобиколилите ни върколаци и караконджовци. Хвърляха се към него, той замахваше и се чуваше първо сухо метално свистене, после мокро и лигаво мляскане от съсечена мерзка плът.

Размахвах и аз меча си, цепех насмуканите с кръв като дървеници таласъми и плътеници, тя рукваше и пръскаше наоколо. Кървавите пръски стигаха лицето ми — не горещи като плиснала човешка кръв, а ледени, омагьосани в гъгнивите гърла. Обземаше ме ужас, че докато наемниците гъргореха, насечени от нас, докато мреше злото, то самото потичаше из жилите ни, защото причинявахме смърт и се радвахме, че оставаме живи и невредими, победители… Радвахме се на самата вражеска гибел. Право казваше вуйчо — някой път змеят ще е Радота, аз ще съм змеят… Права беше и злата Агна — доброто все изостава, крета подир злото… Пиявици като тия са винаги повече от пчелите-майки. И Мокра беше права: ограничиш ли свободата си, злото печели и се радва! Дори и когато справедливо унищожаваш злото, то пак прониква в тебе и така властва още…

— Страшо! Някой иска непрекъснато и все да убиваме!

— Да ги сечем, бате!

— Те ни мамят така… Искат да се озверим и да оскотеем, брате! Искат да се заличим!

— Какво сега?

— Да спрем!

— Ще те послушам, но…

Спряхме едновременно, застинахме в стойка с меч пред гърди, с криваци при нозе. Сганта ни наобиколи, приближи в кръг, усетихме зловонието на парено бъзе от дъха им… Спряха и те…

— Виждаш ли! Мамят ни да ги сечем… Искат сами да се прокълнем с кръв и злоба!

— Бате, сега какво?

Как да мислиш, наобиколен от свирепи демони, от зловещи кръвопийци?! Кръвниците и вампирите объркват човешките мисли, познаваш ги по гарвановия нокът зад ухото — с него се закачат за тебе, дуднат ти до умопобъркване. Чак после изсмукват кръвта ти. Върколаците с носове като хоботи, без хрущял… Какви алчни очи! Каква сополива гнус! Как да се опазиш добър, когато струи такава омраза! Когато чуваш думите на собствените си страхове и съмнения! Как да се освободиш и да опазиш свободата си! Ако си обикновен човек ти трябва нажежен шиш или кол от дрян да ги пронижеш, но хората не са готови винаги, погиват в скверните им ръце. Но и за чедо на Перун е трудно да се опази…

Злото е повече, това си е, все натежава на теглилката, доброто само понякога е по-силно — когато е малко и невинно…

Искам да се гледам спокойно с децата си. И с онова, което ще се роди. Не мога да им се усмихвам, а отвътре да съм пълен с отрязани ръце, крака, посечени глави, пък ако ще и на най-страшните чудовища и слуги на злото…

Че на нищо ли не са ме научили най-добрите деца на света, моите! Ето какво трябва да правя, сетих се, щом помислих за тях, че са тъкмо малки и невинни те!

Пристъпих хищно като леопард, изръмжах като Баган. Смрадната сган отстъпи. Изобразих с лице грозник един, все едно съм присмехулната Меда. Той се стопи от яд, избяга, куц, сополив, гурелив, безсмислен… Как да си изтърпиш собственото пъпчасало убожество!

Почнах да се смея, било то лесно… Отприщих бездната на душата си, не по-малка от преизподнята на Тревна, любовта, която криех — и по-шеметно от кой да е свиреп огън попарих и уплаших тези всички човешки и вълшебни остатъци и огрибки… Оня, който не разпознава любовта, не знае какво да прави, когато я срещне, плаши го тя като разчекнати земни недра, като възвряла оттам лава… Разбягаха се нашите глупави врагове, изкусители, огризки и тогава, щом се сетих за Търсен, добрината, на която бях способен, избликна и освети прогореното ни полесражение. Търсен, без да се замисли сееше добрина, както Тревна — любов и щом се сетих за това, изхлу навън каквото имаше в сърцето ми, разчисти всичко…