Роман Димитров - Децата на Перун

Леле, тия нямаха спиране! Добри чичковци, не им се сърдех, че ме бавеха. И — вара-тута — важни неща казваха. Сетих се да питам Козьо:

— Козьо, братовчеде, ти за твоя син Ордан вест ли, кост ли — дали имаш?

Козьо се сви надолу като попарен, затрепери, взе с ръце да си удря главата… Тельо го прихвана, замоли:

— Не го питай, Радота! На колене ти се моля! Не виждаш ли, той само като чуе, онемява и докрай губи разум, такава му е голяма мъката — ни жена, ни дете, ни коте има… Сам-самотува и гладен да гладува, и болен да боледува… Сега ти гледай какво се задава отгоре на всичко!

… Дожаля ми за горкия Козьо… И на — в това време объркано моят Търсен тайно тръгнал при батко си Баган и при Димна през горите и вражеската войска… С тежко сърце ги пратих при Търсен… А и за Ордан си мислех…

Ветра се приближи. Беше плакала, но каза:

— Няма да си бягаме от съдбата, мъжо.

Дойдоха и другите за малко. Решихме да изчакаме до сутринта.

Вишна затвори очи, улови, както си беше свикнала, ръката на Страшо и изрече като човек, който се вглежда и проследява с поглед:

— Ето, виждам я… Тя ще излезе от земята, ще удиви чак боговете!

— Какво виждаш, Вишно?

— Утре ще видим всички. Почивайте сега! Не бойте се за Търсен! Ще ни прослави това момченце! И се засмя весело…

Събудихме се в мъгла, все едно топнати в мляко. Кой къде е, не се знае. Мислехме с Радота и Страшо да се промъкнем при Димна, да си вземем Търсен… ако е стигнал до там… Ех!

Вишна ме повика:

— Бате Перо, ела да видиш!

Отидох към навеса, дето седеше с децата и по билото на хълмчето над него що да видя — наредени човешки рошави глави! От тях идеше тих шепот:

— Бате Перо, бате Перо, ние сме!

— Кои сте вие, бре?

— От нашата дъбрава сме си, дето такова…

— Вас, репи, зелки, тикви такива, са тръгнали да ви продават по тържищата, ама кой да ви купи, кой да ви ще, един зелен, друг — презрял! — ех, че се зарадвах!

Всички се захилихме и запрегръщахме в мъгливата тъмница. Ето това исках, ето това мечтах в гроба, на небето, на земята: моите хора — и да сме заедно!

Приятелите, братовчедите, побратимите от детството, с които сме крали ябълки, били сме се с дървени мечове. Тези, които ме научиха да ходя бос, да ловя риба, да меря с прашка, да слагам примки за зайци и да не се боя от глутниците вълци. Когато се учиш така, после, когото и да срещнеш на земята или на небето, вече си знаеш дали да другаруваш с него или да си насочите меч.

Сега бяхме заедно в друго изпитание, само мечовете не бяха дървени.

— Ама няма само гламавите Козьо и Тельо при тебе да се размотават! И ние! Въоръжени сме, Перо! Разбрахме, че се случва велика бран тук, на равнината край устието и до Крайсвят! Ето ни, взехме косери и коси, сърпове и ласа, прашки и тояги, ха сега да видим можем ли ти помогна!

— Можете, щом сами сте избрали да дойдете и сте ми приятели и братовчеди, побратими и съвладетели.

Ветра дойде при мене с копието си:

— Перко, толкова щастлив — откак намерихме децата си не съм те виждала!

Разставихме постове, нагласихме стража.

— Ходили сме до Града. Чухме за тебе, радвахме ти се, но се надявахме да се върнеш у дома. Какво ще правиш сега? Ние сме с тебе.

— Ето ме почти у дома, но едно дете ми се загуби, друго е на война… — не мога още, хем почти съм си с един крак вкъщи…

Мъглата се раздигаше, видя се, че войските не са губили време: бяха заели позиция. А откъм десния фланг на Димна и левия на Гореслав стояха боговете ни. Взирах се да видя Баган, но къде ти.

Гореслав беше успял да притисне Димна към хълмовете, войската й не стоеше добре… Пешите войни почнаха да блъскат с копия и мечове по щитовете си. Звукът се процеждаше глухо във влагата заедно с дъждеца. Бавно тръгнаха войските една срещу друга. Тропаха по щитовете, настройваха се да се мразят, че по-лесно да се изтребват, когато заповядат да се счепкат.

— Ще ида аз при боговете, Перо. Ти се промъкни до Димна и Баган, да са ни живи и здрави… Тук Страшо и Ветра ще пазят, Вишна ще е с децата. Ако трябва — да нападат и да убиват. Такова време е. И Друда с примиряващия нож е с тях. Да приключва, ако дойде ред. Две чеда пазим, три още чакаме да се явят… Сега за това живеем. И за другите две, пък и Търсен да броим, макар че него петима го пазят, ако и щурци-скакалци… Нашите хора също, нищо че шантави малко все… Нека Вишна се качи горе на хълма да гледа. Нека моята Друда следи огъня — ако е пребъден…

— Мисля като тебе, вуйчо. Тайните ще се явят също самички. Тайната знае всичко, но сега си мисля, че ако я знам, нищо няма толкова да се промени. Моите хора са тук. Това ми стига.