Роман Димитров - Децата на Перун

— Събрахме се пак, както сме били, Търсенчо ни го няма само, ама сега дори още повече сме станали — с тези, дето са ми дошли и с тези, дето ще дойдат скоро — много сме…

Аз имах на ум децата, които чакахме да се родят и моите хора, но се сетих и друго.

— Вуйчо Раджиха Руенита Радота, най-мъдър тук, най-велик сред чародеите, най-бляскав сред войните, най-добър сред човеците — ти кажи сега, че искам да сторя нещо.

Ето за това да измъдриш: като казахме и на Гореслав, и на Димна, че страна няма да вземаме, в битки няма да влизаме, не знаехме, че тази тяхна свада минава през нашите съдби, през съдбата на света… Ето я Димна сега, ето го Баган до нея. Ето ги двете войски, ето ги боговете оттатък… Тук и там посред хората просветват-припламват очите на жабалаци и таласъми, плътеници и нави, кой ли не! Оттатък, както си видял, божи влъхви са стегнати да воюват… Целият свят се е събрал на това място и всеки иска нещо свое от другите. Не можем ние сега да останем отвъд, колкото и да ни се иска за два-три дена преход пеша и с кораба на Сердан да се приберем у нас — из нашите гори да почиваме, из тучни треви да полегнем, на бял камък да подпрем глава, чиста вода изворова да си пийнем, коне да разседлаем за волна паша, оръжията си да прогоним и приберем на скришно, щурците си да послушаме, че и да поплачем за всичко и всички… Но ти кажи, вуйчо мой велики, дали е прилично сега да търсим поляни и дебели сенки… Ако друг път най-млада и нова Вишна е започвала, в такъв ден ти говориш, другите мълчим…

И за пръв път видях великият кон на Радота, Белур, да се изправя на задни крака и да цвили гръмко! Че и Радота стреснато се задържа в седлото!

— Виждате, мои свидни, конят и аз отдавна сме едно и ето днес отговаря той, все едно съм аз! Прав си, Перо, да питаш и ние двамата, Белур и аз, вуйчо ти Радота, ти отговаряме: да, досега стояхме отвъд, но сега вече трябва да влезем в света, да го изпитаме и да се бием за него. От свят се не бяга! Който избяга от света сега, то го предава и вън от него остава.

И Белур се пак изправи на задни крака…

— Тогава, вуйчо; тогава, вуйно; побратиме, снахо, жено, деца; ето какво съм намислил, щом и ние ще влизаме в схватка…

Почнах да звъня като комар нахален и наоколо нападаха шарени сенки. Не спирах, докато не се препълни до кръгозор с червените, черните, жълтите небесни хора… Чакаха те доста време да ги призова, е, сега щяха да се поразкършат.

— Ето я моята армия! За нея на Гореслав казах, той ми се подигра. Сами дори — трудно е да ни победят, а с тези верни побратими, петимни да се поразтъпчат из нашия свят — кой да ни излезе насреща! Пък и посестрими не малко са надошли! Да се опознаете любезно! — мина смях, тих ветрец из мъжете — и из земните, и из небесните… — Кой кому е длъжник я разберем, я не, знае се и от приказката, дето веднъж хората и боговете рекли да видят кой за какво кому е длъжен… Накрая, след много време, уж всички за всичко се разбрали, но пак за една капчица майчино мляко, останала по бузката на рожбицата й, не се разбрало дължи ли я някой и кой кому… И ясното уж, и то до край, чак до майчиното мляко, не се разбира винаги. Когато войските воюват, и те търсят длъжници, лошото е, че се бием, без да можем да опрощаваме дългове… внимавайте и когато трябва — въздавайте!

И още нещо има. Наша Мокра — като бях на небето — богиня-вярна посестрима ми стана, ме помоли нещо. Ето сега ще изпълня молбата й. Тук има ли девойка Найда? Найда-Смарайда? Помоли ме тя, като сляза долу на нашата земя, да се грижа за някоя си Найда.

Едно жълто момиче напето се отдели от небесните хора.

— Ти коя си, момичке небесна, красива и свястна?

Момичето се засмя и отвърна:

— Ей на, аз съм Найда! А къде е тук Търсенчо-Ненамеренчо? Търсенчо го искам, че добричък и самичък… Все си го гледам отгоре, от небесата, все му се радвам на добрината, накрая му взех тайно от леля съдбата…

Ха!

— Ама няма го сега, той се е нейде тук залутал, да дири брат си Баган и снаха си Димна… Търсим го и ние…

— Ти си чичо Перо, знам аз, като беше на небето, се криех у леля Мокра да те зяпам… — и тя се изкиска, но точно в това време се чу свирня на щурец, ама силна!

— Щом ти е Мокра леля, дето знае всичко за всяка съдба, то ти, нейна племеннице, си малка съдба… Щом си Найда, Найда Смарайда, то ще го намериш наш Търсен, момичке, съдбата му като борина ще носиш пред него…

И що да видя, хора, син ми Търсен, яхнал скакалец, колкото конче, а след него пет щуреца — не по-малки: свита! — го следват отзад… Още по-назад бдят Качо, Страхил: шегобийците, Тельо и Козьо: добродушни, верни и улави… Това хем ме зарадва, хем ми бодна сърцето, хем толкова смешно беше, че се засмях с цяло гърло и се хвърлих да си прегръщам свидното дете просълзен! Ето това е Търсен цял-целеничък — хем те трогне до сълзи, хем ти е смешно като от гъдел!