Роман Димитров - Децата на Перун

А Търсен, важен, запасан с къс меч, дето едно време, като го вдигнеше, тежестта му го повличаше напред, почти не ме забелязва, но се обръща към Димна:

— Како Димно, снахо; бате Багане, братко, да знаете, че голяма беда ви преследва, но аз ще ви помогна и спася!

Търсен беше толкова сериозен, че никой не се сети да се изкиска. Тогава се обърна той към мен и каза почтително:

— Чух сега, че искаш и ние, нашата рода, да се впуснем в битката. Аз искам да участвам също, тате и да помогна колкото мога! — извади и насочи меча си.

— А аз, Найда-Смарайда, може ли да ти помагам, Търсене? — смело се изстъпи напред онази момичка. То какво да й вардя аз на нея, както ме Мокра молеше? Че тя сама си опичаше всичката работа!

— Може, Найдо — аз търся, ти — намираш, двамата заедно можем подвизи големи да извършим! От небесата чак щом си дошла при мене, със съдбата ми във вързопче, то е това на хубаво! Ти пък яхвай щуреца! И ми пази съдбата! — Търсен и Найда — такава хубост насила не можеш я измисли!

Ветра се приближи до Търсен, яхнал скакалеца, сложи ръка на коляното му и каза:

— Сине-брате, досега не съм се гордяла с тебе като с воин, гордяла съм се с твоето сърце необикновено, но днес се гордея с тебе по нов начин! Макар че ми е и смешно, детенце мое любимо! — И тъй прихна Ветра, докато прегръщаше любимия Търсен и напетата Найда-Смарайда, че и цялата ни дружина се зарази и засмя до небето.

Човешката свита на Търсен се изстъпи и тя важно: държаха всичките грамадни наръчи листа от меча стъпка.

— Батко Перо, виж как се прикриваме тайно, готови да изненадаме всеки враг и да се жертваме за Търсен до крак!

— Без да ни видят и усетят! Защото ние хитри и престорени!

— Престорени на мечи стъпки, а главите — на цветни пъпки! — викна един братовчед и се засмяхме всички.

Козьо допълни за всички:

— Смейте се вие, ама ето ти Търсен, бате, цял-целеничък опазен, за змейовете запазен! — Почнаха пак да се смеят наоколо, но Качо и Страхо го изтикаха и обясниха:

— Запазен да трепе врага ни омразен!

После се огледа Козьо и вика на Тельо:

— От тези невести тук дали пък не може по някоя за нас да се намери? Дето няма много-много да ни придирят? Ти с това лице, дето е като прекарвано през бързей — смела мома ти трябва!

— Дали ще се прелъже някоя? Ама не са ли те много черни бре, Козьо! Че тя нощем ще трябва да пляска с ръце и да свирка, че да я намеря къде е!

— Не бой се, тя през деня може и да те срита, ама през нощта ще свирка и без някой да я пита! Аз черна искам, ако щеш ти вземи червена!

— Не, и аз черна искам, щом ми е черна съдбата, то си отива да ми е черна и жената!

Всички се кискаха, но после старите войни изведнъж, без да са се наговорили, се обърнаха към наш Търсен, взеха стойка с меч пред гърди, отдадоха му най-сериозно чест, почит и подчинение… Всички усещаха чудното в това почти дете, остави ти смехориите. Щом родите деца, ще разберете аз какво съм изпитвал тогава!

Пък в тоя миг като скокна нагоре на Търсен скакалеца, хайде пак всички прихнахме, земни и небесни хора, чародеи и съседи, превърнати кои на животни, кои на насекоми, кои на птици… Олекна ми на сърцето: сега всички, които обичах, бяха близо до мен. Можех да изпълня дълга си да ги пазя и защитавам. Идеше битка.

— А кой ще язди другите щурци? — попита Друда.

— Ще видите всички! — наум си рекох, че тия щурци са петте щуреца от нашето оброчище… Но си премълчах.

— Да вървим, тогава, хора! Нека проверим къде е правдата. Може би ние я носим в торбичките на рамо…

Развидели се, мъглата се вдигна, слънце щеше да свети — чуден ден за битка… Строих всички — небесните цветове, родните вълчета, близката рода — грабливи птици, и хайде напред, да отчекнем от войската на Димна войската на Гореслав… Пък щяхме после да видим какво да правим, как с боговете да се разбираме или тупаме… Бях щастлив, че сме заедно, бях радостен, че децата ми са до мене и се гордеех, че всички си знаят мястото и работата.

Потеглихме към двете войски. Преодолявахме стръмен хълм, тъкмо бяхме на плоската му глава, опитвахме да разберем какво се случва. Битката се беше разделила на много отделни схватки и кой кого пердашеше, трудно можеше да се разбере. Но войската на Димна все така беше притисната към хълмовете, не можеше да се обърне с лице към врага си, да напада и настъпва. Надалеч нататък станът на боговете сякаш спеше… Никакво движение там. Божа работа…

Намислихме с Радота къде да се врежем и помогнем, може да беше бойно юнашко щастие, че за слава се намерихме тъкмо с най-верните части на Гореслав, които пазеха самия него и свещеното му тяло…