Роман Димитров - Децата на Перун

Тя уцели главата на змията и я лашна настрани и надолу. Змията се дръпна назад, блъсна се в един хълм и го сравни със земята. Но се съвзе и отново се плъзна напред.

В това време другият змей се опитваше да нападне в гръб татко Перун, но всички от нашия род, цялата небесна и човешка войска, го удържаха. Сгъсти се от въздуха Влас, застина леден пред чудовището, пусна пъдпъдъчите яйца на земята. Те се счупиха, излетяха невиждани птици с убийствен грак и криви клюнове, размятаха крила, скриха небето, покриха земята, накацаха да кълват змея. Забавиха го…

Перун извлече от самите недра на божествената си душа мълния, която мигом изсветли и проясни света, заби се право в гърлото на нечовешкото зло. То тежко се килна настрани върху безбройните перуники и гърчът премина като вълна от прибой през тялото му. Потреперваше и потръпваше тъй, сякаш отвътре беше изпълнено с пуздра и пихтия. Татко Перун започна да се топи и чезне, орловата му свита се спусна надолу, еленът му наближи, татко го яхна и препусна… Влъхвите наближиха змея и примириха така, както правеше Друда с ножа си, измърмориха думичките за началото и края, змията се отпусна и изпъна, а те се разлетяха, ято щъркели.

Обърнах се и аз тогава към другия змей. Едната му глава се влачеше мъртва по земята на дългата шия, но другите две ни притискаха, колкото и да се разбягвахме. Гинеха небесни и земни хора. Валяха се наоколо хиляди мъртви черни птици. Ужасявах се от мисълта, че мога да видя някое от децата си да изгаря в мъки…

Биехме се. Змеят усети, че светът ни е по-голям скъпоценен камък, отколкото е мислел в началото… Не трепна и не отстъпи той, в дивата му глава победата и унищожението бяха едно с омразата и нямаше тук или оттатък мисъл за друго. Затова го и ядосвахме толкова много.

Биех се със заслепението на отчаяния, биех се с надеждата на изгубилия всичко останало, биех се като баща, биех се като син…

Нападаха всички и така ми помагаха: земните и небесните хора, устремените влъхви-щъркели се врязваха от небето, оцелелите от двете войски, сега редом, сега забравили наложената им вражда, слети от общото велико зло, боговете мятаха вълшебни стрели, люти заклинания, децата ми се спускаха от въздуха надолу…

Все пак змеят разпознаваше в мен врага си: изхвърляше огъня си към мен, обръщаше се към мен, когато нападахме от всички страни. Той знаеше, че не ме ли премахне, няма да се спра, няма да свършат светкавиците ми, няма да може да тържествува, победил на тази негостоприемна земя.

Беше този змей по-силен от мен, а аз бях по-бърз и се тревожех за децата си, затова никой не побеждаваше, никой не се отказваше, никой не отстъпваше… Не можехме да се спрем и сякаш ей тъй щеше да се промени и остане светът: във вечна битка между нас във вечното винаги…

Тогава чух звук от гайда, ей тук, насред бойното поле! Та това бяха Ордан, яхнал свободния щурец и Тревна до него! Ордан надуваше гайда и звукът й накара змея да се сепне. Да, чудно, отстъпи той! Моята Тревна скочи от щуреца и заигра ръченица както си знаеше… Мина тръпка по всички земни и небесни редици. Чу се и смях лек даже, чуха се радостни възгласи и еха! — ръченица заиграхме!

Сега прозрях прокълнатата съдба на Ордан. Тъкмо тези безредни разбъркани чудовища го бяха отвлекли с надеждата да схванат онова, което им е предстояло да обземат и присвоят. Те са го карали да страда, за да изври от сърцето му мъката като музика и са се надявали да унищожават и требят чрез нея. Мислели са, че музиката е непознато им оръжие. Е, научиха какво е… За тях — оръжие! За тях — задушаващ клуп!

Любовта на моята Тревна му беше показала излаза от мълчаливите дебри… да се освободи от проклятието… да запрати сега музиката си право и дълбоко в жизнетворната семка на злото, което не познава реда и не разбира хоровода, с който редим и нагласяме живота си. Бяха изгубили властта си над него и сега ръченицата, музиката насичаха змейския живот, смиваха магиите, строшаваха предопределенията…

Няма меч, няма магически кривак, който така скопосно да катурне злото! Порядъкът е вярната люта отрова за тях. Змеят почна да се коруби, да се топи като свещ!

Кой хоро, кой — ръченица… кой как може. Ей, такива хора не сте видели, хиляди извиха дъги, затропаха щастливо! Отчаяният рев не можеше да заглуши звуците на ръченицата, все по-ситна и бърза, толкова, че повечето се отказаха и само моята Тревна ситнеше и играеше още и още по-бързо, така, както листата на трепетликата играят при силен вятър.