Роман Димитров - Децата на Перун

А какво да кажа аз с моите деца! Повече и от цар съм… Само ме беше страх, както всичко се беше наредило, да не се объркаме пак, да не затънем пак в още някоя злоба.

Че то винаги така става, на и сега!

Хайде пак рев и гъргорене! Сепнахме се всички и какво да видим: хей нататък, от разчекнатата мъртва уста на първата подземна змия изпълзява още една — не толкова голяма, но веднага виждаш, че два пъти по-свирепа и безмозъчна — тя иска само да прегризва, да изпива кръв и да убива. Тя даже желания няма, а така живее…

И препуснах пак. Видях след мен Търсен и Найда да пришпорват скакалеца и щуреца си и исках да им кажа да се върнат, да ме оставят сам, но не идеше да ги спирам…

Отблизо това последно чудовище беше още по-гнусно и отвратително. Но нямах много време за мислене. Исках всичко да свърши бързо, веднага! Хвърлих се в боя — този звяр беше много по-пъргав — само на едно мигване с клепач бях пред него и го изпреварвах, а какво ли щеше да е, когато ме надвиеше умората… Но отново, както и преди, разбрах — и чудовището също го разбра с дивия си ум — че може да се бием тук вечно, без да се надделеем и че аз съм готов за това, а то не е! Злото иска наведнъж и веднага всички блага, ей! А когато любовта е наистина много голяма, то можеш да жертваш всичко на куп, на едно! Да знаеш какво губиш, е много повече от това да знаеш какво желаеш да имаш.

Биехме се все по-яростно. Настъпвах. Змията надигна нависоко глава, аз се приближих още, подхлъзнах се, залитнах, змията се пльосна върху мен с жълтия си корем и аз за втори път бях притиснат да бъда смачкан в земята… От далеч чух вика на Търсен: „Сухото корито, тате!“. Да, имаше такъв един пресъхнал ручей до мен, успях да се търкулна в него, докато тялото на змията ме вбиваше в пръстта. Това ме спаси, останах в улея, а змията се точеше над мен в желанието си да ме смаже. Започнах да си вадя ръката с меча; опитах с кривака, но лявата ми ръка не можеше да мръдне, никакъв знак не можех да начертая. Ей тъй щеше да ме джурка гадината. Но вдигнах меч нагоре, а тя внезапно тръгна назад, като се нанизваше и разпаряше о меча ми. Врялата й синя кръв ме попари, изсипващите се вътрешности ме задушаваха, но можах и ръката с кривака да освободя. Преди да го размахам и изскоча от друго място, змията се катурна и сгърчи, аз можах да лумна светкавиците си вътре в нея, да поразя мерзкото й сърце… Изскокнах встрани. Прорезът от меча ми се отвори повече, блъвна още димяща синя кръв, змията метна опашката си на възбог.

Търсен, моят Търсен я беше ужасил и стъписал! Не можеше тя да се движи напред и да ме смаже, плъзна назад и се освободих от хватката й. Моят Търсен ме спаси и помогна да изкормя последния пратеник. Не знаех как, но ето го, малък и смешен на скакалеца си, с късия си безполезен меч, вярната Найда-Смарайда малко по-назад на щуреца… И змията, поразена и от мен, тръпнеше разпрана и прогорена, издигаше нагоре отчаяна глава, ревеше отчаяние, свършек, последна омраза…

Какво беше направил моят Търсен?

Всички мои тичаха насам, викаха радостно, смееха се, първите прегръщаха Търсен, слязъл от скакалеца си…

— Ти ме спаси, сине!

— А ти победи това чудовище, тате! Дори любовта на моята Найда, дори твоята любов не стигат. Но като се сетих, че можахме да станем тук на Крайсвят всички хора и богове съвсем за малко братя и сестри, то силата ми се умножи и спря това подземно същество, помогнах ти. Все съм си мечтал да ти помогна…

Ние братството и сестринството сме го забравили…

Прегърнах си сина, най-малкият, с най-голямото сърце. То винаги щеше да побеждава…

Радота загледа тъжно трупа на змията и всички нас и каза:

— Свърши се. Да не се радваме този път, а да вървим у дома. Злото за днес свърши.

Качихме се на конете си всички, построихме се зад скакалеца на Търсен и щуреца на Найда, препуснахме към устието на реката и кораба на Сердан. Бяхме щастливи, но не бяхме весели и приказливи както друг път. Толкова мечтахме за нашите си места, но сега, заради преживяното, всички разбирахме, че те са станали по-малки и затворени…

Пристигнахме на брега при устието. Сердан отиде да приготви кораба и да се върне да ни вземе. Застанахме останалите на брега, разговорихме се и почнахме да си припомняме изминатия път. Всеки беше имал своите горчивини и щастие, споделени, отпуснаха сърцата ни, позасмяхме се. Ето я и лодката, с която щеше да ни товари Сердан.

Ето, в това време, на брега се появиха пред нас татко ми Перун, Влас и Сварога. В пълния си божествен блясък, в доспехи и златошити дрехи, със светкавици, пастирска гега и чук в ръцете… „Това пък какво е — и на хубаво ли е?“ — помислих и поздравих баща ми и двамата други.