Роман Димитров - Децата на Перун

И с нейните движения и стъпки, все по-буйни, все по-неудържими, със свирнята на Ордан, все по-волна и всепроникваща, двамата сплескваха дни и дни, години и времена, както в приказките светът се затварял в орехова черупка, която можеш да сложиш на длан, а змеят оставаше без време, разстлан-попилян, смаляваше се, тънеше надолу, вгъваше се в себе си, страхът от него отстъпваше на надеждата, тя пък се превръщаше в радост.

Ех, трябваше ни време да се съберем всички на едно място, близо до тъмния скашкан куп, останал от змея. Не можеше да издържи порядъкът на жилавия ни живот той, не можеше да понесе подредбата на смисъла ни, надеждата, с която редуваме радост и жал…

— Този змей много прост излезе! — Козьо се смееше щастливо — един хоровод го обърна, една ръченица го съсипа тъй зле, че кожа за тъпан не остана от него…

Приближи се Ордан, до него Тревна.

— Татко Козьо, знаеш ли, аз съм твоят син Ордан… Отвлечен бях някога надалеч, но се върнах!

Настъпи тишина пълна по целия Крайщник. Козьо протегна ръка към сина си и се разплака:

— Аз си знаех, че какъвто съм улав, когато най трябва, то думи няма да ми идат на ум, и на сега, на най-важното главата ми — празна!

— Тате, ето Тревна, дъщерята на Перо, тя ме спаси от проклятието и от отвъдното, което ме теглеше!

— Гледайте, аз на моя син една бъзова свирка съм сколасал да направя само и ми го взеха, друго не можах да му дам, а вижте той каква почит има! И каква е красавица жена му!

— Тате, от таз свирка всичко тръгна и чак сега свърши! Беше за лошо, свърши за хубаво!

Козьо се замисли, после лицето му светна:

— Хора, на мене може и да ми се смеете, ама със сина ми трябва да се гордеете!

Тельо му вика:

— Как да му се смеем! Той на лице на тебе мяза, само че е хубав, а на ум е взел от баба Люта, хвала на Перун!

— Ти такъв син не си ни виждал, ни чувал, побратиме! Нямах нищо, а сега изведнъж всичко имам! Ама, ела сега да си оплачем двама младините, че пък да се радваме на дъртините си! — Чичовците се прегърнаха и разридаха като деца.

Тревна опря глава отзад на рамото на Ордан — както и на мен обичаше да се опира — Ордан затвори очи, извади бъзовата свирчица, дето нявга татко Козьо му бил издялкал и като засвири, всички зърнахме мечтите си, припомнихме сънищата си, научихме бъдещето си, всички — от бог до човек — се върнахме в родните си домове, целунахме ръцете на майките и бащите си и те всички бяха живи и обични както в детските ни времена, когато още няма зло, а само ласки и любов.

— Небеса се проясниха, бури се разнесоха, чудовища се смиха и сплуха… А сега не е ли вече време да тръгваме у дома. Ей го де е! Скокваме и сме там! — Радота доволен се усмихваше. — Мисля аз и с боговете да се сдобря. Бог като те нарочи — нещо ако не изскочи…

— Как можаха тебе да нарочат — промърмори Друда…

— Сега ще ме пилиш за Агна, нали?

— Не, Радота, Агна е отдавнашна пролет. Аз се ядосвам, че за нищо те нямат!

— Моята жена и на боговете кусур ще намери!

— Вуйчо Радота, а защо са се държали така с тебе в стана си?

— Мислели са, че тия всичките злини са дошли и идат чрез мене. Мислели са и за тебе, Перо…

— Те са ни пресели всички като брашно за баница…

— Уж са богове и всичко виждат, леля Мокра поне не видя ли?

— Много ядове ги мъчат, много червеи ги гризат, кокалите ги въртят като стари дядовци и баби… Остави ги, Друдо, нека гледаме нашето си. Ветра, както помниш, сам Сварога дойде да я огледа…

— И с мене Мокра приятелка и посестрима стана, макар и истинска…

Вишна се засмя.

— За добрите хора все повторни изпитни има, все не могат да им повярват, че не щат я да крадат, я да правят мръсотии… Татко Радота, да не беше ти, а друг някой, то още щеше да проверяваш коя съм и откъде съм — и моя Страшко още нямаше да съм го намерила…

— А ако не беше Перо, аз още щях да се чудя кой ми идва в съня…

— Ей! Аз пък и сама щях да се оправя с моя Серданчо!

— Аз пък, Найда от небето, Търсенчо си го намерих чак тук долу на земята, но то лесно, защото аз съм му съдбата!

Колко ми беше леко на душата! Всички заедно и пред нас — само пътят у дома…

Димна и Баган ги чакаше царствено възшествие в оня град, но първо искаха да са с нас… Гореслав не беше заслужил да умре, беше заслужил да живее дълго-дълго. Затова го пратиха надалеч из пасищата на младостта му, където русалките толкова били харесвали него и свирнята му. Лъвовете бяха ревали за Димна, а за него — не, а дори и на царете малко любов им трябва. Малко, но ако я имат, са готови на велики дела.