Ухаааа…
Най харесвах лепкавия захарен памук. Лапнеш — нещо, глътнеш — нищо… Ама толкова хубаво…
И бонбони… И вафли… И боза…
Боза, но от големия бидон. Варяха я в града — имаше работилница. Голям чан, а в малката стая две масички. И бозата я точат директно от него. Кеф ти резлива, кеф ти сладка — това от бидоните. Като вземеш една кифла или баничка… За 18 стотинки толкова ядене. Вкусно. Засищащо…
На панаира имаше и бирарии. Не една — де могат вечер толкова хора се побра. Мъжете в костюми — солидни, от дебел плат, жените в модерни рокли, шити за събитието… И вечерта всички: „Къде отивате?“ — „На панаира“… Децата бяхме в къси панталонки и бели блузки, момиченцата в леки, свежи роклички.
Семейството минава по люлеещия се мост. Направиха го нейде към 70-те. Сега е неподвижен, но тогава се люшкаше, младежите се засилваха и го клатеха, момичетата пищяха… Веселба…
Сяда се в бирарията, сервитьори имаше май само в една от тях. Другите бяха на самообслужване. Бащите отиват, изчакват чинно реда — тарикатите бързо научаваха правилата, вземаха халби с бира, шишета с лимонада, в хартия завити кебапчета…
Вилици?
Ха…
Панаир с вилици… Че вие ножове и салфетки ще поискате…
Имаше и тъжни моменти. Не знам защо, но в главата ми се е забила една случка. Седим на масата, хапваме — първото кебапче се яде бързо, лакомо, второто бавно, с наслада… Абе, каква наслада — с кеф…
Някакъв човек — в чисти, но вехтички дрехи (това го помня) спря до масата. И каза нещо на вуйчо Тошко. „Какво, какво?“ — недочу той. Онзи повтори — някак си глухо. „Може ли от кебапчето… Малко…“ Вуйчо му подаде цяло кебапче, после и халба с половината бира в нея…
Имаше бедняци, имаше… Не толкова много, не така изпаднали, но ги имаше…
Филип, Гошо Ламера… И те са герои тук. Но за тях — по-късно…
Като съм тръгнал по празненствата, да кажа за „Чайка“. Сега викат на местността Езерото — то и ние така казвахме, ама „Чайка“ беше нещо особено.
Ресторант край езерото. Самото то представлява два бъбрека, съединени, над връзката минава мост. Навремето имаше дори лодки… За неделя вечер… А по-късно и съботата стана почивен ден, та две вечери беше пълно с хора там.
Приятно място — от едната страна се извисява баирът, от другите зелена гора, малка поляна, по-натам големи поляни. На тях играехме футбол, имаше и очертани игрища даже.
В ресторанта хората сядаха само при по-лошо време. Обикновено масите бяха навън. Имаше дори естрада. И певци пееха.
То певци имаше и по панаирите. Помните ли? Маса, стол, пред човека хармониум или свиреше на акордеон (акардьона, както викат по нашенско). Отгоре черен чадър. Не толкова против дъжд или слънце, колкото като знак.
И пее — „Иванчо си ножа извади, та си Марийка прободе…“ След което спира, вади книжка и казва: „Който иска да разбере какво е станало натам — книжката е 20 стотинки…“
И купуваха… Най-вече жените — от селата, по-възрастни, но купуваха…
А ние не стояхме при певците, ами тичахме на люлките. Бяха няколко вида. Детските — въртяща се платформа, с всякакви кончета, коли, животни разни. В кръг, някакво детско чувство за полет ни обхващаше, настроението…
Какво знаят днешните деца за настроението? Ни електронни игри, ни клипове могат да го докарат…
Имаше виенско колело. Задължително! Кабинки, вертикално издигащи се и замайващи, слизащи и каращи стомаха да се събере на топка към гърлото…
А връх бяха моторните люлки. На синджири висяха седалките, отпред се закопчаваха също с вериги или колани. И задължително минаваше човек, та проверяваше. После се завъртаха…
Ихххааааа… Направо умът ти да зайде…
Някои — от големите — умело заемаха позиции до каките, завъртаха веригите една в друга, омотаваха се в прегръдка, така летяха и отлитаха…
А отдолу ревниво и внимателно ги следяха родителите. То и без това всичко се знаеше в малкия град. На единия край кихнеш, от другия ти казват „Наздраве!“.
Малък град…
Ама град…
Но малък…
Както казва племенницата ми Искра: „В нашия град всичко е в центъра“…
Между „Васил Левски“ и „Христо Ботев“ е градският парк. Около два квартала заема. Беше зелен, с храсти, дървета, пясъчни пътечки. И табелки „Не гази цветята“ имаше. Имаше и цветя, де…
В източния край беше паметникът на Сталин. Свалиха го една нощ през 1962 година. Имаше — нямаше… Остана постаментът — солиден, близо метър висок, около три квадрата площ.
Читать дальше