Георги Коновски - Ранни мемоари

Имахме наши играчки. Подчертавам — наши. Направени от картонени кутии кораби, върху тях моряците — шишенцата (за тях след малко), приключения…

Фантазията, фантазията яката се вихреше…

Но и за това по-късно. Да видим къде бяхме…

Тия две глави можеше да спестя. Но нали да спомена рода, да добавя важни щрихи в огромната картина, която съм започнал.

Поради което…

Хайде към града Бяла Слатина.

Градът от периода 1960–1971 година…

Пред мен е Бяла Слатина.

Фактически — пред мен е картата на града. Днешният. Която е украсена с нови имена на улиците, та в съзнанието ми се оплитат названията им отпреди и сега. Сегашните, впрочем, ме интересуват дотолкова, доколкото понякога поглеждам табелките.

Иначе си ги знам от едно време.

Е, няма как да си живял на „Васил Коларов“ 107 и да се окаже, че е било „Хан Крум“. Моите уважения и преклонения пред кана ̀(правилното!), но… Той е част от българската история, а улицата от моята. И в моята памет остава някогашното й название…

Всъщност, предполагам, че канът това изобщо не го вълнува…

А романтична Бяла Слатина е простряна пред мен като шарена черга. Такава, каквито баба ми тъчеше на стана в мазата.

Аз стоя горе — на разклона, до бившата асфалтова база. И виждам дори къщичките по лозята вдясно. А в далечината е шосето към Борован…

Градът познавам в посока изток — запад. Да, живяхме на „Димитър Благоев“ (не пазя спомени, сетне се интересувах от къщата).

После бяхме в Старата поща — няма я вече. И баща ми купил малката къщичка на „Васил Коларов“, 107.

После ще я описвам. То и нямаше какво толкова да се описва, де…

На улицата протичаше социалният ми живот. Приятелчетата бяха от махалата. А тя обхващаше нашия квадрат на картата — с център улицата ни, от запад „Васил Левски“ (Попишкото шосе), от изток Скът…

Лятос гледах — реката блатясала, няма мостче. А навремето по него минавахме отвъд, после на Люш. Малък връх (абе, за тази равнина си беше връх!), от който зиме ставаха най-хубавите пързалки. Помня как се изкачваше нагоре цяла колона деца, влачещи шейни, кормилачки, дъски дори… Пък оттам се пускаше колона с крясъци и ръкомахания.

Случвало се е да стигна от върха чак до реката. Там правех рязък завой — да не съм луд да се бухна в леда.

Реката замръзваше. И ставаше годна за пързаляне. Имаше кънки — парче дърво, върху му вързано желязо. Подостряне имаше, но рядко. Важно беше върхът да е остър. И си бяха опасни — имаше доста порязани крака при сблъсък.

Веднъж пострадах и при пързалянето. Пуснах се от върха, следях шейната пред мен, внимавах в посоката и с викове скачах над бабуните, когато нещо така ме шибна през лицето…

Добре, че нямаше повреди, нито белези…

Някакво хлапе се качвало нагоре и размахало шейната, за да му е по-удобно. А точно в тоя момент съм прелетял… И то пострада — крак беше изкълчило или счупило. Защото така ме цапна шейната, че и него завъртяла…

Имаше горички наоколо, а на север беше конопената фабрика. На юг реката беше на вирове. Като най-популярен беше Овчия. Който май стигаше близо 3 метра.

И там ми се случи случка. Щях да се удавя. Скочих, резнах водата… И се нахендрих (казано по нашенски) върху един дънер. Завъртя ми се главата, но някой ме дръпна, хванах висящ от брега храст, изтеглих се…

Пуууу… Цял час после се освестявах.

И да не мислите, че повече не съм скачал? Да, бе…

На север реката прави завой и минава покрай пазара, а сега автогара. Там беше удобно за риболов. Висяхме с пръчките… И понякога нещо хващахме.

Въдицата се правеше лесно — режеш дрян или нещо гъвкаво, връзваш кордата, слагаш кокошо перце (долната част) за плувка, връзваш кукичка… И какви оптимисти сме били… Слагахме големи кукички дори…

До автогарата се стигаше по стария мост. И сега е там. Каменен, солиден, но малък. Има място за минаващ камион и пешеходци.

А до пазара беше сградата на СОАТ. Имаше такова дружество на частници — собственици на камиони. Баща ми работеше там. Двуетажна къща, превърната в административна, наоколо малък паркинг (камионите държаха по домовете). Колко съм висял по туй поле…

А отпред имаше огромна празна площ. Сега е на автогарата, навремето беше общоградска.

За панаира…

Той се провеждаше, провежда и сега, през есента. На 14 септември, Кръстовден.

Провинциален панаир… Бараки, палатки, певци, люлки, бирарии, всякакви сладки неща… Тогава нямаше подобни глезотии като санитарни контроли. Направо на полето се бяха разположили сладкарски павилиончета. Че и директно върху куфари ни предлагаха петлета, пръчки, захарен памук…