Георги Коновски - Ранни мемоари

Милицията беше на „Васил Коларов“ — единия вход, а вторият на „Сладница“. Стара сграда, сега май реституирана, като я гледах последно…

То и киното — „Дако Даковски“, на името на големия режисьор, вече е руина. Няма дори надпис — останки от букви, заковани прозорци и врати…

А какви тълпи бяха там… Два филма седмично, прожекции в 18 и 20 часа, често и от 16 часа, билетчета по 30 стотинки за възрастни, за деца 20 стотинки…

Колко филма изгледахме…

Филми прожектираха често и в читалището.

Старото читалище, не сегашния Културен дом.

Какъв живот кипеше… Самодейна театрална трупа, оркестър, гости, лекции, представления отде ли не…

Сещам се как идва човек, ранен по време на войната, след лечението извършващ чудесии с мозъка си. В читалището демонстрира какво ли не — изброяваше гарите от Видин до Капитан Андреево, умножаваше особено големи числа наум, запомняше с един поглед камара предмети… Впрочем, дойде и в училище, разговаря с нас (бяхме нейде в шести клас), много беше интересно…

Театралите самодейци бяха почти все даскали. Уважавани хора, но нестрахуващи се да станат карагьозчии за идеята. Показваха почти все класически пиеси…

Там, в читалището, на третия етаж беше библиотеката. И колко книги… Отделно имаше детски отдел — под старата поща. Вестници, списания… Четях какво ли не…

А особен ден беше, когато ме пуснаха да вземам книги от хранилището… Че като се развилнях… Фенерче и… Одеялото през глава… Четяхме много… Четяхме какво ли не… Четяхме и знаехме… И знаем…

Разбира се, имаше време за игри.

Веднъж — бяхме вече на „Цар Асен“, Пенка Божкова, учителка по история, много… Абе, манталитет на селска даскалица, вика на майка ми: „Днес изпитвах Огнян, трябваше (трябваше!!!) да му пиша шестица… Виках си, че барем тоя брат няма да учи…“

Но играехме…

Аз лично предпочитах четенето. Обаче… Ноблес Облидж, положението изискваше всяко момче да щурее и прави бели… И спазвах изискванията…

В долната махала имах една компания. Трудно се разделих с нея. В новата пък трудно приех другите. И май останах настрани — вече бях и голям, можех да си позволя неконформизъм…

То и сега съм някак си чужд на махалата. Да де, толкова години сме там, ама…

Виж, майка ми е свой човек. Ходи насам-натам, клюкарят, бие инжекции — макар че е на 87, безплатно, разбира се, беден народ сме…

Аз съм учтив, но… Сещам се за хубавото в миналото, лошото е изтрито от времето.

Помня 1966 година, световното в Англия. На улицата — два телевизора. Единият срещу нас. Изнесоха го хората навън, сложиха върху стълбището към мазето. Антена, нагласяване… Каси с бира, лимонада, кебапчета… На столовете насядаха бащите и дядовците. Момчетата — настрани…

Е, гледаха, макар и поизкривени.

Защо не съм в това число? Защото съм хитрец. Метнах се върху нашата порта — седнах на трегера, взех театралния бинокъл, който баща ми беше купил по някакъв каприз… И изгледах всички мачове — все едно съм пред екрана…

Но това беше вече на „Цар Асен“, или — както казвахме в ония републикански времена — улица „Асен“. 84 беше, сега е 86…

Нагоре, както казваме, е краят на града (южният). И циганската махала. Бяха тихи и кротки хора, сега се чува отдалече, че са весели…

През 1970 бяхме на бригада един месец в ДЗС-то. На двеста метра от ма’алътъ — както е правилният изказ по нашенски.

На палатки. Тихо, кротко… Кьорав циганин не се завъртя наоколо. Знаеха си и правата, и задълженията.

Майка ми разправя как в детската ясла имала някаква циганка — чистачка. И веднъж й направила забележка за нещо несвършено. „Няма да правим циганска работа…“ — рекла й. И като почнала… Викали я чак при първия секретар на градския комитет…

„Разбирам, бе Танчева, така си говорим… Ама нали — партийната линия…“ Е, дотам стигнало, ама що нерви изхабила…

Глезеха ги циганите и турците тогава… Квоти имаха за висшето дори. С три „с клизма“ ги приемаха. Преглеждал съм кандидатстудентски работи — през 80-те. Папките от Силистренски, Толбухински, Шуменски, Разградски окръзи бяха заделяни и се изискваше определен брой работи „да минат“… И минаваха…

Но всичко беше нормално. Леко насилие, малко шамари, права и задължения В ЕДНО…

Да продължа натам.

На запад е техникумът. Две средни учебни заведения има в града. В гимназията отиваха по… така де… които ще следват хуманитарни и сериозни науки. В техникума — бъдещи инженери.