Георги Коновски - Ранни мемоари

Поради което северозападният двор става по устройство на замък. Високи стени (дувари), яки порти, двор в средата, донжон (демек — главна кула, в случая къщата), помощни помещения…

Някъде досами портата имаше и месторабота за домакина — ковачница, налбантница (ама са различни! Второто е за подковаване на коне, че и магарета), обущарница (това пък е за подковаване на хора)…

В по-късно време — някъде след 1960 година, когато колективизацията беше поразила съзнанието и хората не си даваха зор — знаеха, че държавата ще прибере всичко, дето е по със света (значи — по-хубаво, по-нормално), портите бяха по комунистически условни.

Някоя леса (това е плетена преграда), малко бодлива тел, препречени летви… То и не се отваряха често. Хората минаваха през вратнята, а добитък… Добитък в малките градчета почти нямаше…

Е, в такава къща държаха нашите една стая… Но там изкарахме половин година и се преместихме в старата поща…

Викаха й така, защото наистина навремето там е било поща.

Държавна сграда — на два етажа, с външни стълби, нещо като галерия на втория, много стаи… И в тях настанени нуждаещи се.

Да е комуналка — не е баш, тъй като имаше някои условия в стаите. Но вода, например, се вземаше отвън — от чешмата в двора. Къпането ставаше по класическата схема. Нагрява се вода, разстужда се с друга, решилият да се хигиенизира сядаше в коритото (дървено, а по-късно техниката се разви и се продаваха поцинковани), поливаше се с вода от няколкото кофи, разположени около му… В стаята, разбира се — няма да си ветрее маркуча насред двора…

Навремето подобни натуралистични изпълнения на нудисти не се одобряваха. Изостаналите от историческото развитие на човечеството, подминали пътя към педерастлъка, нашенци смятаха ексхибиционизма за отврат. Да не говорим, че липсваше всякакво желание младото поколение да изучава устройството на лелката, преди да се е научило да пише дори…

Е, моята беше лесна. Баща ми грабваше коритото, майка ми мен, водата се топлеше на слънцето (викаха й „слънчева“, кой да ти знае, че световната научна мисъл след повече от половин век внезапно ще открие страхотните свойства на загрята от слънцето вода…). И — вода, сапун, вода, сапун… Ощавяха ме яката…

Да не мислите, че аз мързелувах и не участвах? Мое беше озвучението… Ама рев… С извивки, с фалцети, басово, цугтромбонно… Върхът беше като прехвърлях на саксофонистки стил… Някой път минаващи по улицата магарета завистливо протестираха против джазменските ми изпълнения… Това — през лятото. Ама зиме и мен ме почваха вътре…

Там някъде се появи брат ми, пък аз от зор взех да раста. И станах на четири години.

Трябваше да ме пласират някъде. На село бабите и дядовците си работеха — де ще се занимават с дечурлига (Освен лятос, разбира се!). Поради което нашите рекоха да ме запишат на държавен гардероб — детската градина.

Обаче, и там зор… Таман бяха почнали да ги правят, кандидати много, места малко… И баща ми пуска документи, разговаря с градски шефове — върви по служебния ред. А на майка ми й писнало. Та се вдига един ден и право в съвета, при председателя. Оня таман разговарял с някого, рекъл й да почака в кабинета. И в тоя момент звъннал телефонът. Разговорът майка ми го чула — „Да, да, другарю… (баща ми!)… Ще приемем детето, обещавам ви… Да, знам, че се забавихме, ама разберете…“

А тя казала: „Предайте на другаря… да не звъни повече. Детето още сега ще бъде записано…“

„Ама вие коя сте?“…

Обяснила тя, минала на висок тон. А, когато нашенски жени минат на висок тон, самолетите засрамено кацат и се отказват да преодоляват звуковата граница…

И ме записали…

Детската градина беше в сами центъра на града. Площадът, паркът, детската градина — едно трио. Навремето е било болница, после я преустройват. Голяма сграда, градина около нея. С пясъчници, площадки, люлки. Ниска мрежеста ограда. Пълната условност на онова време, когато оградата означаваше нещо…

Сега няма градина. Няма и сграда. Направили са го парк. Има люлки, има място за игра…

Но някога тази градина беше за всички. До следобед са децата, после доста майки оставаха с тях на площадките, а в неделя беше просто част от центъра.

Сега…

Да, да — има хора. И то деца. Но някак си — няма опорни точки…

Бях в групата на другарката Христова. Невероятно, но си е жива и здрава. Че ме и помни… Е, как няма да помниш такъв образ… Приеха и брат ми. Играехме заедно, всичко беше добре. Докато един ден стана произшествие… От градски мащаб, ама…