Георги Коновски - Ранни мемоари

Срещу него има малка градинка, а до нея е къщата на чичо Пачо. Зъболекар. Прави ми пломби нейде между 8 и 10 клас. Преди две години ги махнаха — били с някакви метали там, нездравословни. И третите пломби, които ми сложиха след тях, са готови да паднат. Защото чичо Пачо беше майстор… А сега…

Още по на запад е Агиното бранище. И красивата Китка… Беше…

Секли на поразия… А бяха наистина китка от дъбове. Двадесет ли, тридесет ли… Голяма поляна, Китката, сочна трева… И гората — красива, тиха, полезна.

Там имаше (а сигурно още личи!) огромна дупка от бомба. Като летели англо-американците за Плоещ, пуснали една — ей така, по светлините на града… В нея може цяла стая да се сложи…

Пак там е гробът на някакви партизани. Не помня кои и колко, но помня, че в десети клас слагахме там бутилка с послание до бъдните поколения. Откъм паметника, точно зад гърба му, по средата. Каква ли е съдбата й…

На север минава жп линията от Червен бряг — Оряхово… Минаваше, какво „минава“… Унищожиха я…

Имаше спирка близо до консервната. Наблизо — „Гарант“, тъкачната „Девети септември“, „Пионер“…

Направо като в София — там нали има Централна гара, София-север, Подуене… Имаше… И там…

„Гарант“ беше огромен завод. Машиностроителен. Брат ми беше по едно време директор там. Но съсипаха всичко родните демократи…

Така стана с „Пионер“. Единственото предприятие за детско облекло. Хубаво, качествено, търсено… Има останало от него още нещо, но…

Болницата е наблизо — с огромен парк. Зеленина, успокоение, място точно за болни хора — лекуваше и с въздуха…

Сега — слава, Богу! — не зная как е…

В този район е басейнът. Направиха го малко късно за нас — около 1970 година. Голям, хубав… И сега го има… Но…

А нагоре са баирите. Градът е затворен от полупръстен хълмове. Най-вече север и изток. На северните са лозята. И ние имахме лозе. Голямо, хубаво. Работехме го…

Сега е зарязано… Но не на 14 февруари… Има ли смисъл човек да се мъчи, а после циганите да го оберат?

Останали са някои къщи. А едно време беше израснал цял квартал. Хубави, бели къщи. Красиви и удобни. И за почивка, и за труд в събота и неделя.

На изток, както казах, са горички. И голият Люш…

Между северните хълмове и града беше гарата. Разстояние до автогарата нейде километър и нещо. Малка гара, тип класически — от 30-те години някъде.

Замина си…

Към града отляво е стадионът. По мое време беше без пейки, но пък пълен. Минавахме и през оградите — най-вече по принцип. И мачове гледахме, обсъждахме…

До стадиона имаше тревни терени… Тревни — по нашенски. Бая буци, голи петна, лек наклон… Но се играеше…

Не от професионалисти — от нас…

Малък град с богата история…

Която и ние градяхме…

Така — малко по малко…

За което е следващият разказ…

И така — стигнахме до оня велик ден в историята на човечеството… Е, не чак на цялото човечество… Дори май не на по-голямата част от него… То и от останалите кой ли е научил… Ама поне за мен е бил знаменит ден…

Нали и аз съм част от човечеството… Даже по-голямата част за себе си… Изобщо — малко солипсист си падам и смятам, че човечеството съществува в съзнанието ми…

С две думи казано — онзи 4 юли на 1953 година, когато в 6 часа заранта съм изврякал…

Какво няма да изврещиш — ти се раждаш, а светът, вместо с колесница от лунни цветя, както по-късно щях да установя, че преди мен е забелязал Смирненски, те посреща с як шамар…

И никакви оправдания — ама така трябва, бебето трябва да се шляпне, за да задвижи дишането, пък то какъв шамар е това, я след време какви ще ядеш…

Цапнаха ме…

Факт…

Ега ти посрещането!

Може би по тая причина станах скептик и реалист. Разбрах, че всичко на тоя свят се върти около задника — от дишането до яденето. Като начална точка на разделянето с храната, ама все пак…

И що народ сетне се устремява към тоя задник… При това нито един с добра цел…

Е, педалите са приели тая философия стоически и даже са обърнали насилието в кеф, ама не можах да стигна до висотите на низкото им съществувание и туй то… Какво да се прави — консервативен човек съм си… И спазвам старите, прастари правила — което, за каквото е…

Дори… Малко неудобно, ама като съм се заел да разправям за себе си, неудобно няма. Неудобно е само обуването на панталона през главата. Пробвайте — ще се убедите…

Та — неудобно, но… Едно реакционно, изостанало, тласкащо човечеството назад признание.