Георги Коновски - Ранни мемоари

Аз изчезнах от детската градина. Бях там. Играех си. И минах в друго агрегатно състояние — изпарих се…

Една другарка се скарала на брат ми, май му опънала ухото, аз съм се разкрещял… И толкова! Нямало ме е…

Търсят…

Обикалят…

Информират…

Майка ми пристига…

Гошо го няма!

Какво се съсеща тя, отива до нас. И аз съм си бил там… Стачка в знак на протест срещу лошото отношение на другарката… Май това ми е станало навик.

Ядосам ли се — не се взривявам. Или — рядко избухвам. Просто тегля една. След което напускам. Не разговарям с виновния (според мен). Или прекъсвам комуникацията с редакцията. Или се самоизолирам…

Не виждам смисъл да доказвам постоянно, че съм прав.

Това е аксиома.

Аз винаги съм бил прав.

Веднъж не бях прав, но се оказа, че не съм бил прав, защото съм бил прав…

Лесно общувам с хората, но подведат ли ме… Сеч! Просто изчиствам този човек от съзнанието си… Познати отбелязват, че имало степени. Първа — предупредителна — минавам на „вие“. Втора — ставам заплашителен айсберг. Третата е най-ясна. Просто в паметта ми няма място за този човек…

И — не прощавам!

Бог прощава — той има време, цяла вечност е пред него, може да изчака и да опрости грешката.

Аз време нямам. Пък и нямам претенции към Божиите дела — негово е опрощението. Затова не му преча…

Та тогава съм си постъпил напълно самостоятелно, последователно, решително…

Това се е случвало и друг път. На село сме. Брат ми нещо ядосал дядо ми, оня му отперил един. Аз с дядо си в спор не влизам! Дядо ми е — той е старият, той е авторитетът.

Отивам на спирката, качвам се в автобуса и след половин час съм у нас… Два часа по-късно долита дядо ми с каруцата. Да ме търси. Защото се сеща къде ще съм…

Самостоятелно зверче си бях.

Майка ми разправя как ме оставяли сам вкъщи. Преди детската градина. Бил съм нещо болен, тя ми дава хапчето, казва да го изпия, когато камбаната удари четири.

Комшийката отсреща вижда, че у нас свети — пък уж нашите са на работа, не трябва да има никой. Отива. Аз. И после се кара на майка ми, че не ме е оставила при нея, че как може едно четиригодишно дете… И така нататъка.

Но това са други истории…

Те станаха в следващата ни къща.

Баща ми и майка ми посъбрали пари — къде спестени, къде заеми. И решили да вземат самостоятелна къща. Избрали я. На „Васил Коларов“ 107. Двор голям. Къщата отпред. Две стаи, килер. Клозет — в двора. Дупка, заобиколена от подредени ластуни (царевични стръкове, на снопи свързани).

Дядовците дошли, гледали… Дедо Герго обявил — „Те ви сто лева, най-напред клозет направете!“. Направили го. Дъсчен, здрав, с врата, плътен… В двора… И то в третия двор.

Защото в първия беше къщата. Площадка с навес отгоре. Малко коридорче. Вляво — кухнята. Едновременно с това спалня. Вдясно стаята за големите. Там са гардеробът, скринът (оня, с библиотеката), печка. В кухнята една готварска печка, две легла, маса и столове.

Абе, около 1960 година така беше… Каква ти Санта Барбара…

Отпред и отстрани — градинка. Цветя. А пред кухнята — розови храсти. При това образуващи малка пещера. Напълно прозрачна, но с нещо тайнствено в нея. За игри — чудо…

И едно голямо дърво. По което може да се качиш на покрива, после се спускаш по навеса (баща ми го вдигна) и си във втория двор.

То в него се влизаше и през портичка. Там царуваха пернатите — кокошки и петел. А също така бяха клетките със зайци. По едно време станаха 140, но ги изтръшка болест. Баща ми пак ги завъди. И в сегашната къща гледаше…

Минало време…

После пак телена ограда и е овощната градина. Десетина дръвчета. Лехи със зеленчуци. Огромен розов храст. Розов, ама карамфил му викаме. Два метра дълбочина, три и кусур дължина. Беряхме цветчетата, отделяхме листчетата им, майка ми вареше сладко… И сега усещам вкуса му… Но — само в паметта си. Истинско розово сладко не съм виждал от десетилетия…

В тоя трети двор оставих една яма с диаметър около два метра. Бях започнал да копая за землянка. Но не ми стигна времето. А и меракът ми нещо мина…

През оградата дразнех петела. Дори го лових с въдица. Кукичка, найлонова корда, парче хляб… И той си закачи обичките за куката… Мале, мале… Докато го хвана, че откача…

От едната страна живееше чичо Макавей. Имаше син и дъщеря. Тя — връстничка. Ваня. Хубаво момиче. Що лежане съм излежал заради нея на покрива, скрит зад комина. Тъй като лятно време майка й я къпеше на двора…

Ама не ме хванаха!