Георги Коновски - Ранни мемоари

Бяха в една малка книжка. На всеки две странички — едно стихче с рисунка. Помните ли?

И дори известно време — до четвърти клас, когато ни вързаха червените връзки, спазвахме тия правила… Понякога… Ама имахме желание да е винаги…

После лека-полека ставахме все по-цинични. Разбрахме огромната разлика между официално и реално. И взехме да се вписваме в системата — официални ангелчета, реално… Реално — ние… Кой какъвто е…

Между другото, така почнахме да оценяваме хората около ни. Уважавахме и обичахме учителите, при които официално и реално се сливаха. Тоест — не ни поднасяха официални неща вместо реалните.

Защото имаше и други — които се изживяваха в реалността като в официален доклад.

Помня една Борянка… Честно, все още се чудя това момиче дали се е къпало голо… Почервеняваше при едно „Здрасти!“… Пък ако някой се излъжеше да я пипне по ръката… Не, че имаше много кандидати. Беше сочна, с очила, наведен поглед, притежаваше рядката способност да говори официални глупости като искрени сърдечни изблици… Завърши май българска филология, стана даскалица. Може да е неомъжена…

Не завиждам на оня евентуален нещастник в първата му брачна нощ…

Макар Ивайло Петров да описва една такава скромна мома — в „Преди да се родя и след смъртта ми“. Която не можели да омъжат, ама като успял един да пробие отбраната й (ега ти богатия и двусмислен език!), почнала да ги хвърля децата като заица — на групи…

Пак се увлякох…

Чантите ни не бяха претъпкани — както са товарите на сегашните деца. Читанка, математика, тетрадки. Пергел, транспортир, мастилница, перодръжка, перца…

Тия мастилници… Колко пъти са се разсипвали в чантата ми… Или са оливали чина…

Писането с перодръжките пък слагаше неизмиваеми белези. Синьо-черни пръсти и дори цели ръце. Пишеш, чистиш перото, пипаш мастилницата, оставяш следи върху чина, после ги пренасяш върху престилката…

Професионален белег — омастилени ръце и физиономии… Перодръжките — от оцветено дърво или някаква пластмаса, с постоянно сменявани перца. Пази, Боже, да се закачи косъмче на върха им. Тръгваха едни зацапвания… Та се налагаше пак да започваш. Като преди това или изчистиш перото с рязко полунатискане на чина, или направо го смениш. Ако се е разкрачило и прави две линии…

Наистина, старанието помагаше при писането. И имаше нужда от изучаване на краснопис, както казваше другарката Андреева.

После се появиха химикалките и стана една… Почнахме да пишем на развален китайски. Не помагаха и лошите оценки заради почерка. Аз, например, пишех като доктор с двадесетгодишен стаж. При това с левия крак. Без да събувам обувката…

И сега си пиша така, ама кой обръща внимание…

Компютърът изравни почерците. Но не може да оправя правописа. А на него обръщаха огромно внимание. Имахме едни малки речници — за начално училище. И ги носехме с мен. Баща ми намери среден по обем речник, та го мъкнех с мен. Големият стоеше на скрина. Полза има. И днес не допускам (почти — и аз съм човек, макар жените сутрин да ми викат, че съм бог!) правописни грешки…

Писането изучавахме бавно. Точки, чертички, ченгелчета, всякакви завъртулки… После буквичките… И цели думи… Никакво бързане за постижения!

Основното е, че училището е основно. А основата се гради бавно. И качествено.

Няма защо да се демонстрират млади таланти, да се фуклявят кое пеело, кое рецитирало, кое пишело стихове, че и проза… Абе, то не може тоалетната чиния да улучи…

Но — времена…

И хич не се усещат младите родители, че подобно бързане погубва евентуалните таланти. Хидропонната система на съвременното ГМО образование дава ярки цветове и празни плодове…

(Малей, това звучи великолепно… Трябва да си го запиша!)

Чиновете бяха почти за нас. Но дървени, тежки… Няма как да влачиш подобен хипопотам подире си, както днес правят децата. Е, те не са виновни — с тия сланини по себе си не могат да се измъкнат дори от свободните маса и стол, та ги понасят…