Георги Коновски - Ранни мемоари

Ние бяхме тънки, пъргави. Не само че магазините не преливаха от лакомства или фаст-фуди. Нямахме спирачки… Хапваш и… Улицата — тоест, светът! — е твоя…

А как хапвахме… Сещам се — баща ми ме прати за хляб. Половинка. Но бял… 25 стотинки…

Фурната беше през пресечка. Тъкмо бяха извадили хляба. А той… Мек, дъхащ, топъл, ароматен… Което обяснява защо до нас стигна само част от долната кора. И то само, защото си я оставих за края…

Баща ми ме върна и предупреди да бързам, че трябвало да се връща на работа… Ама хлябът си беше топъл, ароматен… Пък една баба ми предложи да посипе мерудия… Майка ми ме видя от прозореца и чух как каза на баща ми, че трябва Огнян да отиде. А той ми подаде нови пари и каза: „Бе, да върви пак тоя — барем се е наял вече…“

И така си е — брат ми щеше да почне отново…

Какво? Съвест?

Абе, хора — вие на седем години били ли сте с топъл, бял, пухкав, дъхащ на мерудия и слънце хляб в ръце?

Така и с математиката. Писане на цифрите… Заучаване… Задачки… Таблицата за умножение…

Тогава доста неща се даваха да се запомнят завинаги. Наизуст. Таблици, формули, стихове…

Днес… Има ги в интернет… И мозъкът се заема да търси… Като остава със съмнението — така ли е?

Нашите мозъчета бяха като шкафове в противоатомно скривалище. Всичко нужно трябва да е на място. За момента, в който потрябва.

Какви разсъждения, ако нямаш база? Фантазирахме — и то яката. Но мисленето не е само фантазия. А свободен полет — над твърда земя. Реална фантазия…

Рисувахме — с моливчета, после с акварел… Пеехме…

Даже оценки получавахме. В четвърти клас започнаха. Не знам кой и защо, но беше избрал „Цани Гинчев“ като базово училище за реформаторски експерименти. Пробваха лично оценяване и преподавателски екип — в четвърти клас. Тоест — вече получавахме оценки за извършеното. Не общи, на края, а текущи. И не ни преподаваше само другарката Андреева, а по всеки предмет преподавател.

Ние си я искахме нея, обаче… Кой те пита… Свикнахме… Мисля, че след това въведоха това в цялата страна.

Та имаше една учителка по пеене. Лоша ли, добра ли — аз името й не помня, та нея ще описвам…

Ами така е — помнят се добрите и лошите даскали. Не го ли помниш — безличен е бил. Не помня какво преподаваше, как…

Само една история остана в съзнанието ми. Писа ми двойка по пеене.

Даааа…

Е, а аз съм тарикатче. Ама много хитро.

Както си въобразявах.

И седнах с гумичката да изтрия двойката. Много внимателно и старателно. Изтрих я. Така чисто, че на листа остана дупка…

Ама важното беше, че двойката изчезна. Отнесох си после пердаха. Навремето и това го имаше. Нормално — както казват англичаните, който жали пръчката, не жали детето.

Даже в училище имаше шамари. И в горен курс се е случвало.

Сещам се за някакъв Владо. Софиянче, не помня защо баща му беше в града ни, та го бяха записали при нас. Май в четвърти клас дойде, някъде след пети замина.

Нагло копеле! Бягаше от силните — Генчо не го забелязваше, защото тоя изчезваше мигновено при вида му. Обаче, се пишеше на бабаит при такива като мен. Не смятам насилието за аргумент. Но — между интелигентни хора. Простакът разбира само от сила. Както тоя Владо.

Закачаше се — както наричахме тия провокации. Предизвикваше ме (не само мен, но мен ме беше „харесал“, защото четях). Един ден Генчо ми каза, че трябва да набия тоя наглец, иначе ще ми пощури живота. „Удряй в носа — каза ми. — И не спирай!“.

След часовете пак си тръгнахме с компанията, Владо се лепна за нас. Пробва да ме спъне, опита се да събори чантата ми… И го светнах право в носа…

Седна… А аз го заритах… Без да мисля, без да гледам, без да оценявам пораженията…

Спряха ме.

Пък тоя Владо се сви на земята и захленчи. Дори не рева — само скимтеше… Това му беше силата — докато насреща излезе друга. Може да е по-слаб от него човек, но самият факт, че се опълчва, смазваше подобни простаци.

Но той продължаваше опитите си дори към учителите. Жените го водеха при директора, обаче оня схвана, че слабостта им е нежеланието да се разправят с някакъв пикльо. И продължи…

Докато веднъж не опита при Васил Станчев.

Това стана в пети клас, но ще го разкажа сега.

Имах късмета, че литература ми преподаваха двама мъже. Истински. Свестни, умни, разбиращи учениците, със самочувствие и професионализъм.

Васил Станчев в прогимназията и Игнат Николов в гимназията. Станчев е жив и здрав, в старчески дом в село Попица (бележка 2015 — почина! Лека му пръст!). Николов почина на другата година след завършването ни. Наскоро минах край гроба му и установих, че е бил по-млад, отколкото аз сега…