Георги Коновски - Ранни мемоари

Абе, не може гадните гърци — с оня ми ти Агамемнон, с тариката Одисей и другите, да победят благородния Еней…

Ти остави това, ами как подлият страхливец Парис ще убие Ахил… Е, Ахил не е „наш“, ама все пак е силен воин… И не може — абе не става, бе! — Парис да го гръмне с отровната стрела…

Та променяхме историята, въртяхме я как ли не…

После, впрочем, когато намерих чудесно издание на „Илиада“ — голяма книга, с класически илюстрации, издание преди 1944 година… Цялата я прочетох. Искаше се — в девети клас — да познаваме текстовете в „Библиотека за ученика“, но детските игри така са залегнали в мен, че седнах и прибавих оригиналната „Илиада“ към нашите истории за Троя… Прибавих — не замених. Нищо от детството не бива да се изхвърля. Защото то е винаги част от нас…

Какви дуели с мечове сме въртели след „Кръстоносци“… Какви армии се сблъскваха след „Даките“ и „Калоян“… Какви приключения изживявахме след филмите за Винету, отделно след поредицата с Гойко Митич…

Но да се върна към зимата. Сняг. Това е първото, за което се сещам.

Днешните деца ще кажат — „За някакви си пет сантима киша?“…

Пък аз помня снежни преспи над метър и половина. В града. Минаваше снегорин. Трактор, влачещ дървен триъгълник. Преспите се издигаха нейде към два метра. Вървяхме в тунели до училище. Но никога нямаше отменени учебни занятия… Улиците изчистени, печките бумтят, токът не гасне…

Проклет социализъм — как ни е тормозел…(Това е ирония! — може да има някой гейбераст, де да знам…)

И ние продължавахме войнствените игри в снега…

Има нещо в психиатрията на човека. Нещо животинско, от джунглата. Вечна борба, вечна война, вечно оцеляване. С което може да се обясни детското желание към игри с насилие.

Не, не съм против — когато насилието е в ОСЪЗНАТА игра. Когато стане част от мисленето е друго…

А ние добре разбирахме и разделяхме играта от реалността. Увлечение, увлечение — ама и шамарите играеха добре ролята на спирачка на фантазията и завой към действителността…

Нашите игри бяха свързани с реалността.

Или поне — с това, което беше около нас…

Тогава някъде прочетох Гайдар. И ми допадна „Комендантът на снежната крепост“. Не знам дали сте я чели. Финската война, Тимур и другарите му си издигат снежна крепост, други ги нападат…

Точно тогава падна големият сняг. И ние започнахме строеж. Три дни… А може и повече, я градихме. Основата беше на метър височина, стените — колкото нас. Тоест — издигаше се нейде на 2,50, че и повече метра.

Разделихме се на две групи и през ден едните атакуваха, другите бранеха крепостта. Направихме си снежно оръдие. От старо дървено уредче за масло (някъде му викат „бучката“) се вземат няколко дъги и се стягат с обръч. С черяслото се изтикват топките. Скоростта не е малка, но скорострелността не я бива. Но си е оръдие…

Направихме „гранати“. По замисъл, сняг в хартиен плик трябваше да се пръсне и порази… Но само се късаха пликовете и толкова.

Старите снежни топки си бяха най-доброто оръжие. Разбира се — без камъни и лед в тях! Абсолютна забрана! Което не означава, че когато ходехме да се стреляме с другата махала, не слагахме бучки в снега… Ама те не са от нашите, така че…

Бяхме почнали да строим и ледена къща, но се позатопли и лека-полека крепостта даде фира. А следващите зими или не бяха толкова снежни, или… Просто ни нямаше. Преместихме се.

Но тая крепост ще я запомня.

Дори малките играеха в нея. Срещу нас живееха двама братя — по-дребни. Пеци и Лабо. Бяхме близки семейства. Обаче, съм запомнил дома им с нещо страшно. Някъде в първи клас съм. Отивам до тях, отварям вратата на двора, влизам… Всичко е нормално… И изведнъж… насреща ми… страшен звяр… Хвърчи! Направо отгоре ми…

Като вреснах… като отцепих… като бягах… Направо върху портата се покатерих…

А то — прасето. Отворило някак си вратичката, излязло и, радостно от свободата, се юрнало из двора… И те ти колега по забавление. Аз…

Много се уплаших, ей… Ама зимата си хапнах яката… Ще ме плаши той…

Да се върна на зимата.

Извън града беше по-тежка. Много сняг, но… Народът го е казал — „Голям сняг — дебел комат“. Ходеха, та слагаха леси по полето — за снегозадържане. А тракторите боботеха и не оставяха затрупани пътища. Само веднъж имаше произшествие.

Свърши ваканцията, трябваше да се връщаме в Бяла Слатина. Автобусът беше типичен за ония години — с ремарке. Влизат хората, шофьорът затваря вратата. А в ремаркето има негов помощник. Дали имаше спирачка нещо — не помня, но човек поставяха.