Георги Коновски - Ранни мемоари

С Пеци и сега сме най-близки. Той е по-малък — изобщо, аз съм почти най-дъртия от поколението, само кака е малко по-голяма. Тя си е и отделен детайл в рода. Момиче, по-голяма, свои интереси… Голяма любовчийка беше — въртеше момчетата на малкото пръстче. Изпращаха я вечер, а ние, скрити под терасата на вуйчо Илийчо, се хилехме на дочутите им разговори. И слушахме как вуйна Монка вика от горния двор: „Игликооо…“, а кака отговаря: „Идааа… При баба съм…“ Омъжи се почти веднага след училище. На сватбата й официално запалих цигара. Но за пушенето е отделна тема…

Ивайло и Сашо са по-малки. Видях ги наскоро, на сватбата на Теодор — сина на Пеци. Същите момченца са. Навремето ми ги поверяваха и възрастните си поемаха по своите дела. С децата се разбирах. Понякога (рядко) с Шамаренко, най-често с Макаренко, никога с Дървоненко.

Ама бяха едни дяволи… Имам класическа снимка. Сашо реве, та се залива, Ивайло гледа малко тъжно. Той си обича смеха, но характерът му е мек, много мек. Добра душа отвсякъде… Сашо е упорит, направо казано — инат. Рано е, има време да си оформят характерите… Дори Ивайло — като дядо с внучка…

Пеци е якичък, стабилен. Мека душа е. И него го командва жена му. Добре, че улучи интелигентна булка, та умее хем да решава, хем да се вслушва в по-умния. Пеци, де…

Той много чете — от малък. Нещо рядко за Кнежа, ама на — случва се. Натрупа книги още тогава, сега също има отлична библиотека. Заместник-директор е на едно школо в Елхово, но намира време даже да пише. Смяхме се, когато веднъж в един сборник бяха включени творби на двама ни…

Братята на майка ми — Тошко и Илийчо, бяха истински селски мъже. Обичаха конете. Били са граничари. После работеха в ТКЗС-то. С твърда дума и мека душа.

Вуйчо Илийчо почина от преработване. Замествал свой колега, изкарал и личната си норма, а после… Инсулт. И смърт още млад.

Вуйчо Тошко почина от рак. Цигарите… Млад и той…

Е, сега има Илиян и Теодор, техни внуци… Продължават рода и имената…

Та с Пеци си играехме в Кнежа. Там има по-малко място за игра. Околностите не са така богати, дворът не е като в Борован, а и много хора бродят из него. Навремето имаше една къща — немалка, с големи стаи, за цялото семейство. Дядо ми я събори, направиха две отделни, имаше условна ограда между двата двора…

Така бяхме късметлии с брат ми. Бродехме лятос между Борован и Кнежа…

С Пеци (Пенчо, де) ходехме при дядо Пенчо в конюшните, гледахме конете, играехме, много четяхме.

Много лета, много истории… Помня как веднъж ни водиха на поредния пикник, казано модерно, на Герганата. Една хубава чешма, тип „Изворът на Белоногата“, с ливади, гора, река… Бяхме бая народ — и рода от Враца и Селановци дори. Няколко каруци (60-те години, ей!), акордеон, каси с бира и лимонада (от оная, с порцелановите запушалки), две кофи кюфтета.

Бесняхме — простор колкото щеш, никому не пречим, ритаме топката, гоним се, крием се… Помня как питаха кака Борянка (братовчедка на майка ми) харесали ли са й кюфтетата. Тя си призна, че много били вкусни. И й казаха: „Докторке, ама да не ти стане лошо? Щото са от пърле…“ (Пърле — малко магаренце) Не й стана лошо.

То наистина бяха много хубави кюфтетата — пекоха ги на скара, с дървени въглища, на открито…

Да се върна в училище.

Някак си прогимназията беше по-студена от началното и от гимназията. Имахме добри учители — особено Васил Станчев, Андреева по математика, но…

Добре, че сами си разнообразявахме живота. Скучните пионерски сборове не бяха за нашите бурни глави, в които витаеха какви ли не облаци и ветрееха бури… Поради което рекохме да не откриваме топлата вода, а да я впрегнем в работа. Прочетохме „Тимур и неговата команда“. Страхотно ни хареса… И няколко човека се наговорихме да си направим тайна команда.

Краси Борисов, Кръстьо, Светла… Светла беше висока, руса, сега живее в Плевен. Кръстьо пък — дребен, черничък. В седми клас замина за София, видях го след някоя и друга година. Тогава имаше много мероприятия за младежта. Та веднъж обявили национален събор на читателите. Кой ще замине? Ами аз и Петър Нанев. Едно по-малко момче, четящо яростно. Бяхме в Русе, разглеждахме го, имаше някакви срещи, подариха ни по една книга за града, накрая тръгнахме по Дунава на разходка — до Козлодуй. И то — с „Радецки“.

През 1965 и 1966 година събирахме пари за възстановка на кораба. То можеше и държавата да ги даде, но наистина е по-хубаво децата нещо да направят. Брахме билки (равнеца и лайката с особени кутии, с решетки), желязо и хартия събирахме, съревновавахме се… Днес му викат конкуренция… Но тогава беше не за пари, а за идеята… Четохме за Ботев и четата, провеждахме викторини, състезавахме се…