Георги Коновски - Ранни мемоари

Сега…

Решетки, катинари, ключалки… И страх от всеки минаващ. Пък ако е непознат… Хептен…

Обаче, за училището.

Някак си много неща ми се губят от прогимназията. Помня съучениците, помня и някои учители. Но самото учене…

Имаше и много четене, и решаване на задачи, и шантави, типични за възрастта, приключения.

И доктор Тодоров мислеше по подобен начин. Училищният лекар. С шкембе като… Мани, мани! Събираше ни в кръжока за Червения кръст, учеше ни, на състезания ходехме…

Много обичаше телефона. Отиваме към гимназията. Минаваме покрай вратата на местния Червен кръст. Викаме му: „Докторе, нали ще ходим на състезания? Хайде да вземем носилките и оборудването…“ А той маха с ръка: „Спокойно! Ще ги вземете…“

Пристигаме в гимназията, а той: „Я елате в кабинета!“ (кабинетът му беше на първия етаж, до входа почти). И от там вдига телефона, обажда се, че ще дойдат момчета за инвентар и ни праща да го получим…

Много четеше! Ама много…

А други изплуващи от мъглата на спомените хора не се прославиха с четенето. Даже обратното.

Имаше една Николина Патежова. Работеше… Да речем, магистралка — макар тогава магистрали в района да нямаше. То и сега няма.

Заради нея веднъж отидох чак за третия час. Тръгвам аз за училище (в прогимназията бях), излизам на „Любен Каравелов“ и чувам патаклама. Патежовата и една нейна „колежка“ (името не й помня, ама по слуховете беше яка конкуренция на първата) се карат.

Провинциална, селска, гръмка, цинична, груба, вряскаща свада. Размяна на обиди, на реплики, изясняване на отношения и положения. „Ти ма — викаше оная — и трънчане те… (тук — пи-пи-пииии), и комаревчене, и баначените…“ А оная достойно отговаря.

Събрала се тълпата — лелки, чичковци, бързащи преди малко хора, аз… Как да напусна, когато такива неща стават?

Псуваха се — хамалите надали могат така. Едната на единия тротоар, другата отсреща. Не шоу, ни шоО, а пълнокръвен нашенски сеир!

Какво училище?

Дойдоха двама милиционери, сритаха ги, отведоха ги.

Аз пристигнах в училище и станах център на вниманието. Пълноценно и пълнокръвно разказах всичко, изобразих дори отделни епизоди.

Слушаха ме внимателно, дори географичката разбута насъбралите се и се цъфна напреде ми — да чуе по-добре. Че после ще има да разказва…

От тогавашните знаменитости и Филип помня. Днес бихме го нарекли клошар, ама тогава нямаше подобни думи. Събираше отпадъци, та се прехранваше. Живееше в една порутена къщурка, почти в центъра. Тия дни гледах — мястото си стои, че и с дървета обрасло. Големи, половинвековни най-малкото.

Тих луд ли беше, не беше ли — кой ти знае. И кой ти е питал… Но си беше част от колорита.

Като Гошо Ламера. Ламер в нашия край викат на човек, дето няма граници.

Гошо беше кротък, работеше по частно — дето го викнат, но си не беше мал, както казваше баба ми. Демек — не съвсем с акъла…

Градската легенда разправя, че само веднъж щял да бъде с жена. Пияндурници едни наели Николина, за да го облажи. Ама оня, като се събул срамежливо, размахал такъв ръжен, че опитната и видяла какво ли не дама, само изпищяла и побягнала.

Легенди… Абе, хора разни…

Помня, когато ни записваха в девети клас…

Момент…

Къде отидох, а?

Е, завърших осми клас. И записах в гимназията. Само че не ни разпределиха веднага по класове. Започваше някакъв експеримент. И на 15 септември ни строиха, после другите влязоха, останахме само голямата група — около 75 човека, зайци…

Питаха кой иска да е в специализираната паралелка по математика. И се записаха над 20 души. Гледам — приятелчетата там, защо и аз да не отида? Отидох…

Малей!

Математика!

Бях един от най-слабите в класа. Заедно с едно момче, което стана лекар и сега е в Швейцария. Имах едва петица.

И отличниците от другите класове идваха да им обяснявам задачите. Тъй като ние учехме маса часове допълнително математика. А и аз с моята фантазия си бях майстор на стереометрията. Туй алгебра с правила и формули — скука, ама образното мислене си е за мен.

Та тогава записахме 28 човека, завършихме 19. Просто емигрираха в другите паралелки. Дето беше по-лесно. А ние всички влязохме да учим висше. В София. Защото се бяхме научили да учим. Схванали алгоритъма на мисленето.

Което не пречи да ненавиждам математиката и днес. Ама си бяхме един клас…

Ицо Манчев — висок, волейболист, умен и добър едновременно.