Георги Коновски - Ранни мемоари

Те писали, писали, поглеждали я… Защото си беше хубаво маце. И ходеше с минижуп — имаше защо.

А един от първия чин (четвърти курс!) не издържал:

— Другарке, може ли малко да се позакриете, че не мога да се съсредоточа?

Нашата грабнала дневника и… напуснала. И почна в нашата гимназия. При мъжа си — Хари (лека му пръст!). Едър, мустакат, математик… Все страшни неща.

Та в него пролетен ден Марга извади тефтерчето. Нямаше някаква система за изпитване, но като „мине“ всички — почва в същия ред и ти си знаеш кога те чака на ешафода.

Обаче, номерът е да мине първия път. Всеки си вика: „Я, баш мен няма да улучи…“ С плаха надежда.

Която в моя случай не се сбъдна.

— Четвърти номер — вика.

И аз ставам. Отивам, вземам въпросите, почвам да пиша. Какво съм писал, как съм въртял, защо премятах валенциите като жонгльор, как са се въртели в гробовете си световноизвестните химици — няма смисъл да ви плаша.

Но не можех да кажа, че не съм готов и да седна. Нали ще вдигне друг? Пък аз тъй и тъй съм изгорял…

Такива открития правех, че нормален човек, поне малко схващащ от химията, щеше да припадне. Обаче, аз упорито откривах съединения, извършвах реакции, доказвах невъобразимото…

Е, писа ми двойка!

На другия час си бях спокоен. Изгорях, ама си знам кога ще съм, сега остава да си трая…

— Георги, — казва тя — абе, ти винаги си бил наред, защо така онзи ден? Я стани да оправим двойката…

Моляяяяя???

УжасТ, както викаше един приятел.

И пак същата история. Писане, открития, непризнаване от световната научна общност — тоест, Марга, двойка. След което се закани, че ще ме остави на матура (тогава имахме пет матури, можеше да се освободиш със средно 5 за трите години). И ме остави!!!

Четири матури бях освободил, ама тая…

Като залегнах на химията, като я задъвках, като увеличих порциите учене чак до нормалното…

И на изпита — петица! Йеееее… Както викаха „Бийтълсите“ тогава.

Прибрах се у дома доволен, струпах учебниците и тетрадките до стълба на една асма в двора, запалих ги, изиграх един индиански танц, зарових пепелта ритуално и стъпках пръстта отгоре им…

Ама Марга беше готино маце…

Имах едно очакване за морето…

Всяка година — от тригодишен до десети клас — бях на лагер в Галата. Оня, дето го показваха във филма „Лагерът“ като едва ли не затвор за бригадири. Само че нямаше никакви бригадири там — лагерът беше на Врачанския окръжен съвет и там почиваха деца от окръга.

Майка ми бая години беше служебно там, вземаше и нас с брат ми, а след четвърти клас тръгнах сам. В шести клас ми пласираха брат ми. Нали съм батко, да се грижа за него и т.н. А още първия път като се прибрахме, Васил Станчев — оня страхотен даскал по български, казал на майка ми, че съм лош и съм бил брат си.

Обясних й, че той не щеше да спазва правилата — всеки ден преобличане, дрехите в една платнена торба, за да се изперат като се върнем. Пък брат ми имаше аргумент — защо да се трупат мръсни дрехи, та майка ми само да пере?

И там се получи интересно съчетание в душата ми.

Аз, фантазията ми, морето, книгата на Петър Бобев „Заливът на акулите“… Като резултат, логично — исках да отида във Военноморското. Което не стана — очите. 4,5 диоптъра в десети клас.

А не ми пречеше. Просто бях се научил да „виждам“ света без очила. Леко размазано (абе, бая…), бързо ориентиране, на класно сядам напред, мозъкът щрака светкавично, за да компенсира какво не съм видял…

Лагерът в Галата показваха в някакъв нов филм (след 1989 година). Представят го като затвор за млади хора. Терор, тормоз… А си беше (и се надявам да е) солидна сграда в самото начало на селото. Два етажа. Отдолу спалня, складове… Отгоре столовата и други разни помещения. А отпред — бунгала. Хубави, дървени, за по няколко човека.

Мястото красивооо…

От площадката пред голямата сграда се виждат морето и Варна. Вдясно — фарът. Вечер наблизо се струпваха дърва. Голям огън, акордеон свири, танци…

И първи трепети… Лунна нощ, пътеката върху вълните фосфоресцира, музика нежна се носи…

Романтика…

Кой да ти знае, че ще има порно и алкохол за днешните деца? И ще познават устройството на леличката, преди да осъзнаят какво има в сърцата им?

Плажът беше долу, под лагера. Пресичахме пътя, спускахме се по стръмната пътека и — на пясъка… Имаше голяма скала пред плажа, плувахме до нея. Но — под строг контрол. Толкова време печене, толкова във водата… По обяд — обратно… Вкусна храна, питателна… След обяд сън, сетне игри и… Да, огънят накрая…