Георги Коновски - Ранни мемоари

Старата гимназия си е пак там. От едната й страна е старото читалище — от началото на миналия век още.

Стабилна сграда, със салон вътре, голяма библиотека горе… Сега някакви чиновници са се разположили там. А залата — кино и театрална… Кой я знае!

Зад читалището имаше две къщи. Едната не помня какво беше, в другата разположиха музикалната школа. И фотото. Та веднъж, както играехме напрегнат мач, заложиха топката за наказателен удар. Ама какъв фалц…

Топката изви, мина над оградата и право във витрината на фотото…

Та я платиха бащите ни, а нас един проклет математик искаше да ни остриже, но не стана…

Старата гимназия наистина беше стара. Тоалетните бяха навън. Класически и те — ниска бяла сграда, висока стена, 4–5 кабинки вътре, два входа, разбира се. Ние се отбивахме там и за по една вода да източим, и по един фас да дръпнем. Имахме организация. Клуб на пушача — „Фас“. Със знаменце, с устав…

Ей го — пафкаме си веднъж, някакъв заек кротко си пикае, влиза оня математик Боци Велев… Замръзнахме! Що не си ходи в даскалския кенеф, ами тук… А той се скара на заека: „Не те ли е срам! Да пикаеш, дето хората пушат…“

Разбрахме, свихме уши и се изнесохме…

И в новата гимназия намерихме място за клуб „Фас“ — точно зад една сграда, останала в двора (след година я бутнаха).

Беше и склад, и някакви кабинети имаше там.

Ама не по трудово.

То какво трудово — учехме разни техники. Трактори, комбайни…

Ходехме и на практика в ДЗС-то. Даже сме карали там първа лятна бригада — след десети клас. Градина с овошки, гаражът с машините, на поляната опънати палатки…

Романтика!

Ама тия трактори трябваше да ги изучаваме. Пък ние… интелигенти.

Коли, мотори… Но селскостопански машини…

Преподаваше ни един образ — дребен и вреден. Пепи Ганчев — помежду нас. Викахме му Малкия Мук или Пипин Къси. Като се разбеснееше — подскача, а носът му трепери.

Обичахме да му правим номера.

Кой ли забеляза, че като стигне до вратата, хваща се за закачалката вън, завърта и отваря… Та маскирахме между палтата кабел, другият му край — на дръжката.

И, като усетихме, че Малкият Мук иде — завъртяхме едно динамо…

Втурна се с рев, грабна частите на трактора, дето беше в кабинета и взе да ни замеря.

Добре, че беше учебна машина — цялата от гумени чаркове…

И футбол сме играли в училище. Ами зима, студ, кому се тича навън? Та едната врата в единия край на коридора, другата насреща. Атаки, финтове, бърз удар с всичка сила — с палеца на десния крак… Гол! Точно попадение в стъклената стена на библиотеката.

Та пак при директора…

Ние редовно си ходехме при Митко Пешев. Свестен човек беше.

Веднъж в междучасието се разигра поредна битка в класната ни стая. На третия етаж, последната стая. А директорският кабинет — на първия, под нас.

Цъфи Пушека се ядоса на Румен, взе чантата му и я изхвърли през прозореца. Обаче, тя не била неговата, а на Краси. И той взе чантата от чина на Цъфи — и подир неговата. Да, ама Цъфи седяла на чина на Силвия и, естествено, не била нейната чанта…

Та захвърчаха чанти…

А при полета си се изсипваха и като красиви бели птици се рееха тетрадки и учебници.

Пък в това време при Митко Пешев имало някакви инспектори от Враца…

И като завалели чанти, тетрадки, учебници, бележници… Някои направо през прозореца влетявали. А за послето няма да разказвам… Но ние си му се извинихме.

Отде да знаем, че има гости?

И — чантите са виновни. Не си стоят по местата — можеше само с една хвърлена да минем…

Да кажа нещо за учителите по литература. Игнат Николов е сред тези, които отдавна са в по-добрия свят. И хич не се и сещат за нас. Но ние сме длъжни да ги помним — с добро или лошо.

Васил Станчев е жив. Но е в старческия дом в Попица.

Та…

Игнат Николов и Васил Станчев ми преподаваха по литература. Николов почина — по-млад от мен сега. Точно, когато завършихме.

Станчев го видях миналото лято, малко преди да почине. Сух, жилав, свеж като кисела краставичка.

Различни БЯХА по маниер — Николов някак си по-изтънчен, по-мек в обноските. Което не му пречеше да пише двойки.

Станчев — по-рязък, по-саркастичен (понякога отровен дори).

И двамата — аналитици, любители на неочакваното, търсещи, непозволяващи си да работят само с учебници и „помощна литература“.

За тях на първо място беше прочитането на творбата, а после всякакви работи с нея и около нея. Което тормозеше зубрачите — налагаше се да мислят…