Георги Коновски - Ранни мемоари

Пак ще спомена — беше…

Тогава за пръв път ходих на Ботевия поход.

От училището го уредиха. Трактор с ремарке, палатки, лекар… Ние — с раниците. И някой грош в джоба, де.

Та заминахме за Козлодуй. На сутринта се появи „Радецки“. Аз вече го познавах, Нейде в шести-седми клас ни водиха на конференция на младите читатели в Русе. Разказвах ви вече…

Ето ви майската утрин, „Радецки“, ние, възрастни, митинг, гръмки слова, после команда и… напред!

Ние с раниците, в края на огромната колона — няколко хиляди души, накрая машините с помощното оборудване. Палатки имаше на Милин камък и на Околчица, ама колите си вървяха подире ни.

Спряхме на Матеев геран. От там ми е едната снимка — вече имах фотоапарат и се пробвах в тая област. Вървяхме, говорехме си, пеехме — абе, наистина весело и интересно.

В Софрониево се обадих, че няма да съм с групата. Попитах тук-там, посочиха ми една хубава двуетажна къща, влязох.

„Добър вечер!“ — „Добър вечер, момче! Ама у нас вече настаниха походници, място няма…“

„Аз съм, викам, на баба Сава големият внук…“

Охо! Като рипна оная ми ти жена… Сестра на баба ми. И веднага се намери стая — на втория етаж, дето е за гости. И ме изпрати на центъра — при мъжа си. Пък той кебапчия. Трака с машите, народът купува и лапа, музика свири, танцуват, приказват си… Представих му се, а той напълни един плик и ме прати да ги занеса в къщата.

Качих се да поема въздух и гледам — едно момиче. Врачанка била, с приятелката си настанена тук, ама оная си намерила гадже и казала, че няма да се прибира, та за компания да излезем… Излязохме, разходихме се, танцувахме. После се прибрахме и аз най-честно и почтено захърках. По едно време ми се стори, че някой влиза, ама така спях…

На другия ден врачанката ми каза, че съм бил като буба — завил се и не усещам кой идва. Поради което ме изоставила. А домакинката разправила на баба ми, че цяла нощ бдяла над непорочността ми, защото усетила какви намерения има оная. Но аз съм бил примерно момче и хич не съм се поддал на посегателствата й.

Такъв будала съм си и сега…

После минахме през Борован. И се отбихме с една група при баба ми. Измихме се, хапнахме домати от лехата, засилихме се да догонваме колоната… И край нас мина тракторът ни. Отгоре седяха трима от нашите — с подбити пети. Та ни взеха, дори изпреварихме колоната — нали бързаха да разпъват палатките на Милин камък.

А после Околчица.

Специално ходихме в Йолковица — там е убит Ботев, до една купчина камъни. Не на върха, дето е паметникът, а долу. Наистина беше запомнящо се…

И сега има поход, знам. Но — къде ти ония хиляди участници… И грижата на държавата за патриотичното възпитание… И помощта за младите — да видят и изживеят историята…

Обаче, това е друга тема.

Бяхме си шантави като ученици. Правехме какви ли не бели — но, кой знае защо, винаги в рамките на закона. Разказах ви какво беше училището. Новото — през 1970 година.

А дотогава бяхме в класическата сграда на гимназията. Позната в града отпреди 1944 година.

Големи кабинети, каменни стълби, удобства… По биология, например, имаше два кабинета. С лаборатория. Където правехме опити — всякакви. Например, рефлекси проверявахме.

Връзва се кабелче на жабешко краче (отрязано), пуска се ток, а то се свива. Правихме веднъж дисекция на жаби. Всеки трябваше да донесе по една.

Ние отидохме до реката и с прашката изчукахме маса жаби.

Занесохме ги на бабата на Иво. Тя ни показа как да обелим крачетата, после ги направи с ориз. Като пилешко бяха.

Ама после не съм ял други. Консервативен съм.

Дай пържолата, чиито краища висят от чинията… Пък ти си яж деликатесните жабчета, охлюви, скариди и тем подобни.

Та занесохме жабите. Пътем взехме и една водна змия. Не знам защо, ама се намери приложение.

Да, да — за момичетата. Плашихме ги… Пък сетне изпуснахме змията и тя се завря нейде из кабинета. То там шкафове, сандъци, хранилище…

Следващия час си дремем кротко по география, влиза лелката и вика момчетата при директора.

Оная змия… Водната, бе — да вземе и изпълзи. И баш когато девети клас имали биология.

Писъци…

Хайде да ловим змията!

Що не?

По-интересно е от географията…

Ама не я хванахме.

Умряла ли е после, измъкнала ли се е — не разбрахме. Изчезна…

Пак в тая биология имаше скелет. Ивчо по име. Пишеше му го с химически молив на челото. Палав скелет.

Представете си — правим лабораторно, навела се някоя мацка над микроскопа, потупване по рамото, обръща се… А Ивчо положил нежно длан на крехкото й рамо и се хили…