Георги Коновски - Ранни мемоари

Пък и проклетият живот е така сложен. Изисква не повторение, а жива реакция, работа с мозъка…

Но — от тях го научих…

А ученическият живот ни се струваше тежък — сутрин ставай, отивай на училище (нямаше тогава две смени), връщай се, учи, вкъщи помагай, после малко време за туй-онуй (най-вече разходки, с приятелчета, кино), вечерта четене и… сън…

На сутринта пак…

Тежкоооо…

Докато не свърши този период. И разбрахме — наистина в сравнението се познава. Защото следващите периоди се оказаха наистина тежки. И то градирани — от тежък период към по-тежък. Отговорен го кажете, добре… Но отговорността е тежест…

А за какво отговаряхме като деца? Или като юноши? Като младежи?

За себе си…

За учението, за външния вид, за домашните задължения, за любовта…

Все лични неща…

После дойдоха отговорностите за други — за жена, за деца, за възрастните родители и близки…

И ученическото минало вече ни се виждаше леко, приятно, най-прекрасен период в живота…

Събуждах се към 6 и нещо. Няма как — баща ми станал, майка ми на крака, брат ми се протяга на съседното легло…

Скачам, обличам се. Връщам на библиотечните рафтове четената под одеялото книга. Чантата е готова — само се оглеждам дали нещо не съм забравил. Случайно… След толкова години опит — просто автоматично вземам нужните неща. В гимназията това са химикалки (две, за всеки случай), бележник (проверяваха на вратата), учебници и тетрадки, евентуално за физкултурата кецовете в найлонова торбичка (модни тогава)…

Слизам в кухнята, почвам да лапам. Най-често дори без да погледна какво има на масата. Знам, че ще е вкусно, че ще е много, че ще е съчетание на сладко и солено. Мекици, палачинки, бухти, всякакви сладки (като се сетя за едни, правени с така наречената „вътрешна мас“ от прасето), сирене, салам (ама оня, не тия ментета с отрови!), масло, мед, сладко… Колко вида сладка имаше… Колко вида…

Баща ми закусва заедно с нас. Но своя храна — която чак сега разбрах колко е здрава и полезна. Най-вече супа с хляб надробен. Не голо кафе, не някакви кроасани, не мазни баници с извара. Баница — когато имаше — беше със сирене или тикви. Но не мазна, а сочна, нашенска…

И кафе пиехме — още от седми-осми клас. В единадесети, когато четях за изпита по химия, за ден изпих тенджерка с кафе. Едва ли не с хляб… Свикнахме му — пиехме всякакво. Дори разни ръжени заместители (имаше период, когато кафе липсваше на пазара), че даже с чешка цикория, да не забравя „Инка“-та…

После излитахме…

Училището е на две пресечки. Трябва да се стигне до 7,00 часа. И стигам. Фуражката прелита от джоба върху главата, обувките са долъснати в крачолите зад коленете, чантата примерно взета в ръка…

Съучениците се строяват, заемам мястото. Започва утринната гимнастика…

Да, опитвахме се да кръшкаме, не успявахме и не усещахме, че има полза. Просто се доразбуждаш…

После влизахме — с фуражки, с бележника напред — пълна проверка.

Към третия етаж…

Нашият кабинет беше в дъното, до задното стълбище, където се намираше и библиотеката. Просто заградили фоайето със стъкло и станала библиотека.

В единадесети клас останахме 19 човека. И често се случваше да дежурим — по двама, за два месеца ти идва редът.

Гъбата да е изпрана, дъската измита, тебешир донесен…

Не се замеряхме с него — нямаше смисъл после и пода да чистим. Дъската миехме с вода, в която наливахме оцет. Той — киселина, надрасканото е основа (тебешира), краен резултат е разтваряне, неутрално вещество, газ… Практически познания по химия…

Сетне следваха часовете. По шест на ден, после имахме допълнително математика. Нали математическа паралелка…

Изобщо — дължа много, изключително много на училището като институция („Цани Гинчев“, „Климент Охридски“, „Васил Левски“) и на учителите като личности…

Поклон!

И още много, много има да разказвам…

Обаче — до тук…

Останалото го има в „Три шишета в машината на времето“. Някои глави дори съм прехвърлил, тъй като идеята беше там да разкажа за казармата и университета, пък се поувлякох.

Е, така си е — потокът на живота е бурен и спокоен, криволичещ и разлят, дълбок и плитък, изненадващ и спокоен…

Защо го разказах ли?

Не зная…

Просто е станало…

Има и други случки и цели събития. Но — тях запазвам за себе си. Много неща от живота са само за душата ни… Там, в тихите плаващи пясъци на миналото, потъват тези моменти, минути, часове, дни, че и години, които не ни се нравят. Или дори се срамуваме от тях…