Георги Коновски - Ранни мемоари

Съгласи се с нас и ни поведе към свой приятел. Който правел хубава ракия.

Селска къща от ония, от 60-те години. Два етажа, живее се в полумазата, горният е за гости. Отпред асми, разбира се, чешма, маса с ония покривки, дето бяха модерни тогава — мушама на цветчета.

Сядаме, обяснява той на появилата се жена, а тя казва, че мъжът й отскочил наблизо, ама ей сега ще дойде, та тя ще ни сипе ракийка — хем да я опитаме…

И вади от коритото на чешмата шишенце. Такова — трилитрово, бледосинкаво-зеленикакво.

Сипа по една хубава водна чаша (абе, къде изчезнаха ония чаши, дето руснаците им викат граньоние — демек, изрязани на тънки стенички, като диамант?).

Наряза домат. Голям — не от ГМО-та или отрови, ами чист селски домат. Два юмрука.

Знаете ли колко ракия поема един домат? Колкото издържиш. Попива алкохола като гъба. Или поне ти имаш това усещане и сипваш още и още.

Пийнахме по малко — по чаша само.

Ракийцата бяла, блестяща, при сипване пуска мехурчета — цънк… цънк… цънк…

60 градуса, рече жената.

Нашият човек рече, че сармите ще заминат, та тръгна, като сто пъти заръча веднага след това да отидем у тях.

Сипа ни булката още, а после явно усети как всичко отива като вода в стомаха на камила след тридневен преход през пустинята.

И рече, че мъжът й май ще се забави повече, та тя да ни продаде ракия.

Нищо против.

3,50 литъра, каза.

Ха сега де!

Ние се готвехме на три лева — както си знаехме. Едно 50 стотинки май…

Но ровнахме из джобовете и сглобихме сумата.

Три шишета в мрежичката, дето си я носехме и — напред.

Учтиво „Довиждане!“, после поехме напред в задаващата се вечер.

Кръчмарят ни чакаше.

На масата — да казвам ли, че беше под асмата, до чешмата, в коритото на която се плакнеше дамаджанка с вино?

Седнахме, сложи големите чинии със сармите. По три сарми във всяка съдина. Нормални селски сарми — по два юмрука всяка.

И глинена паница с кисело мляко. Лъжица в него — стърчаща като… Добре, ще спестя сравнението…

Хапнахме, пийнахме, разприказвахме се.

Само дето се ядоса, като чу по колко ни е дала ракията.

„Бе тая луда ли е? Навсякъде е по три лева, тя 3,50 иска… Момчета, на ви един и петдесет, аз ще си ги взема от мъжа й… Ама и той като я свие…“

Та си говорихме хубаво, всякакви истории ни разправи, ние с Огито слушахме внимателно — че нали сме от тоя край, знаем си етикета (аз съм от Бяла Слатина, Огито от Плевен).

Ние пък разказахме някои наши истории.

Например, как в Радиново, Пловдивско, бяхме настанени през къща до казана.

И, който отиваше или се връщаше — все се отбиваше на лаф му’абет.

Та една вечер минаха Анкълъ и Компанейро. Компанейрото вече наквасен, Анкълъ като сълзица.

След час се върнаха. Компанейро прегърнал една мацка (имаше две сестрички, по-голямата шавлива малко… Или свободно и демократично мислеща).

Анкълъ ни прошепна, че й се наточил, а и тя му даваше явни иширети. Пък Компанейрото си беше вече извън играта — използваше я най-вече за подпиране.

И заминаха…

На сутринта Анкълъ се хили през криви гримаси и разправя.

Завели Компанейрото в къщата, дето бяха настанени. Сложили го в стаята — а той спял още по външните стълби, отишли в другата стая.

Там целувки, прегръдки, ръцете шарят като митничарски на личен оглед…

И оная рекла, че й се пие вода.

Ама Анкълъ е кавалер. Даже не помислил да й сипе от гарафата — водата била налята още по обяд.

И рипнал, грабнал стъклото, понесъл се към чешмата на двора.

Пуснал водата, изчакал да се изтече — а то вечерта вече си било студено всичко, напълнил гарафата и бегом обратно.

Не за себе си — мацката да не чака…

А там…

„Братчета, разправя ни той — представете си съвършено идиотската картина. Аз на вратата с гарафата в ръка. Креватът вляво. И на него подрипва косматият задник на Компанейрото… Кога се събудил, кога отишъл там, кога я склонил…“

Е, нищо не се случи после. Анкълъ и Компанейрото си останаха приятелчета и често се смееха на тая история.

Една подробност.

Компанейрото твърди, че нищо такова не е имало. И изобщо не помни подобна случка. И да не го мислим за сексуален лунатик…

А мацката така и не щя да каже какво всъщност е станало…

Ей така в приказки минаха час, час и нещо.

И се сетих, че трябва да се прибираме.

Щото съм съвестен…

Вдигнах Оги, благодарихме, тръгнахме.

И действително по обратния път даже не видяхме слънчогледа.

То и пътят едва следвахме — много завиваше…