Георги Коновски - Ранни мемоари

И так далее… (за интересуващите се — [[https://www.youtube.com/watch?v=-0KrAyXcsK8|youtube]])

Нещо гълъбите свършиха, а ние не сме алкохолици. Без повод и мезе не пием.

Сетих се за казана с таратора.

Е, сега стана хептен хубаво.

И нотите като занапираха… Не само през гърлото. И пръстите заиграха, но…

Но две подробности. Първо, нямахме инструменти. И по-дребната — кой ти може да свири…

Обаче, и това оправихме. С подръчни средства. Един взе дървена щайга за хляб, аз бях със зъбчато колело — демек, ударна секция.

Имаше със стол, имаше с бутилка, с лист хартия и гребенче…

Абе, музиканти!

Полека-лека намалявахме.

Златан, преизпълнен с ракия и тъга, тръгна пръв.

Разбира се, не по дървената стълба. Кой е луд да рискува?

През прозорчето, по покрива на коридорчето, после по стълбите и — вътре.

Но най-напред спря да погледне за последно към звездите.

И такива амплитуди въртеше…

Ние само си викахме: „Щъ падне… немъ дъ падне…“

Не падна.

Отиде към леглото си. Компанейрото викна отгоре: „Офицеро е мио!“. Ама Златко кротко по кърджалийски отговори: „Офицеро е морто…“

И толкова!

После почнаха да се оттеглят другите.

Абе, уж ракията е концентрат, но на другия ден михме стълбището. Имаше мокра следа широка цяла педя…

Натам нещо ми се губят моменти.

Макар да имах славата на голям пияч. А може и на най-големият.

Е, за това не бях нито виновен, нито отговорен.

Предната година, в Радиново, Пловдивско, бяхме есента.

Войнишки изпращания… Пък тогава това се смяташе голям празник. Гости, празненства, подаръци, заръки, казармени анекдоти и съвети…

В Радиново един притежаваше цяла грамадна палатка — за над сто човека.

И я даваше под наем. Стотачка на вечер. А почти всяка имаше изпращане. Та си правеше човекът годишен доход колкото инженер.

Е, поканиха и нас.

Пийнахме, поднесохме дарове.

А аз — кротко и тихо момче, отидох към полунощ да спя. Оставих поне половината бригада да празнува. Нещо си.

Сутрин ставахме рано — нейде към 5,30.

Та станах аз, измих се, отидох на площада.

Пустооо…

Само под палатката десетина човека пийваха още. Сред тях нито един наш.

Видяха ме, викнаха ме, поднесоха ми котел с вино. Котел — не котле.

Ами надигнах го. Макар да не глътнах. Да не обидя хората. Пък отивах на градината, нали?

И в тоя момент отвред се запоявяваха нашите.

Картинка.

Останали десетина най-яки цокачи в селото. От бригадата — само аз. Поркайки си съвсем спокойно. Без да се люлея, без да пея, без да хълцам — свеж като кисела краставичка напролет.

Е, те — от тогава ме смятат за голям пияндурник.

Пък аз — двайсет и кусур годишен, с пуберското мислене… Що да ги разочаровам и да не се фукам?

Добре, добре, връщам се в салона.

Останахме, викам, петима. Компанейрото трезвен, ние весели.

Поради което решихме да отидем и поздравим момичетата. Със серенада.

Пък и време за романтика си беше — нейде към 4 заранта.

Добута Компанейро количката, дето домакинката караше продуктите.

Ние четиримата седнахме в нея, той ни изтегли до южната страна на сградата.

Точно под прозорците на колежките от руска филология.

Които — поради специалността си ли, по друга причина ли, ама мразеха много алкохола. Де го зърнат — унищожават го. На бързи глътки.

Каквото и да правят, както и да се стараят — по-голям ураган над алкохола от Врабчока не съм виждал.

Врабчока беше звеновод в ТКЗС-то в Бяла Слатина.