Георги Коновски - Ранни мемоари

Едно лято аз и брат ми искахме да позаработим някой и друг лев, та се хванахме на полска работа.

Е, идеята беше да станем поливачи. Хич не леко, но много доходно. Хилядарка на месец — в зависимост, разбира се, от поетите площи за поливане.

Което означаваше нощно влачене на тръби, покриване на голяма територия…

И риск.

Едно момче така си отиде. Изправил тръбата да я изтръска от калта вътре. А тя към 5–6 метра. И точно под далекопровода.

Натам е ясно.

Обаче, местата бяха заети, та се хванахме при тютюноберачите.

Сутринта в пет бяхме на капанчето — сборния пункт.

Врабчока вече ни чакаше и опъваше сутрешната ичкийка.

Така почваше.

После с един праисторически автобус, возил може би още ловци на динозаври, заминавахме за блока.

Жените беряха тютюна, ние го носехме в ремаркето.

С едни ластици на ръцете, та да обхващаме повече.

Врабчока беше навсякъде — дето се вика, и парцалите му работеха на тоя човек.

Но и черният дроб…

До обяд се движеше с две шишета вино в джобовете. Надигаше ги — до пълно изчерпване.

Към десет и нещо спирахме. Жега. Отивахме на друга работа. А на село работа бол.

Всичко на акорд — няма работно време. Колкото направим — толкова.

По пладне се опъвахме в пояса. Час и нещо спане или дремане с кротък лаф.

Врабчока пийваше кефски биричка. Жена му носеше две-три бутилки в чантата.

Сетне отивахме в сушилнята.

Разтоварвахме, жените почваха низането.

Едно време ходех с баба ми на работа в склада. Тогава жените нижеха тютюна с едни големи игли и с дебели канапи.

После низите окачваха навън.

Тук, след години, имаше прогрес.

Жените със замах нанизваха листата на железни игли върху яки форми. Над сто кила тежеше всичкото — зелената маса си е трупнала бая вода.

Ние ги носехме в пещта. Пълнехме я, после затваряхме, замазвахме и се включваше сушенето.

След няколко дни я отваряха, изстиваше, вадехме тютюна.

Всеки ден при подобен режим.

Освен веднъж.

Когато отидохме на полето, направи ни впечатление, че е празно.

Небивало нещо в този трудов сезон.

Позачудихме се, жените тръгнаха по редовете…

И в тоя момент забръмча мотор. Един селскостопански самолет слезе ниско и ни обсипа с бели топчета.

Торяха…

За отрицателно време всички се намерихме под ремаркето.

Забравили баш нашето звено да предупредят…

Та тогава отидохме на хибридната царевица — да опрашваме с едни въжета.

И така — до вечерта.

А вечер слизахме при капанчето, Врабчока оставаше — да намокри джуки след дневната жега.

Ние се прибирахме, миехме — ама как се трие тютюнев катран? — пийвахме по една ракия и спокойно си чешехме езиците до вечерята.

Никакво напрежение, никакви проблеми, никакви мисли…

Бачкаш — и толкова.

Щастливо време.

Абе, аз накъде тръгнах?

Уж бях под прозорците на момичетата, пък ме завея в Бяла Слатина…

То вече много живот, много истории, много хора.

И всички скачат, крещят, махат с ръка: „Ей, не забравяй за мен! И за мен разкажи…“

Ще разкажа, бе! Спокойно!

С тия три шишета ракия в машината на времето далеч се стига.

Макар че не е само пиенето.

И любовта да не пропускам, и тарикатлъците, и завистта, и амбициите, и приятели, и врагове, и…

Добре, добре…

Караме наред по хаотичната спирала на спомените.

Докъде бях?

Аха, в Бяла Слатина.

Там разбрах какво е това любов.

Имаше една циганка — Айша…

Не, не — не съм се влюбвал! Сакън! Много по-сложна история.

Айша си беше работна циганка (абе, де изчезнаха ония цигани? Сега някакви паразити ромстват и мишкуват, а циганите нещо изчезнаха…).

Бачкаше наред с всички.

Не пиеше.

Но пък в дните, когато раздаваха пенсиите, яростно обслужваше пенсионерите.

Не й знам норматива, но се вихреше.

Личеше си как през деня й се спи, та две не види. Както викаше баба ми.

А, забравих да ви кажа.

Освен за себе си, Айша се грижеше за майка си.

И за брат си, който станал инвалид — без два крака, и бил изоставен от жена си.

И за децата му — четири.

Та малко ще се наложи човек да се позамисли, преди да я нарече както и да е…

Или поне да замълчи. Защото не е бил в нейното положение.

Била е женена…

Или май още се водеше с мъж официално.

Ама избягала.

„Отидох, вика, в Червен бряг. Намерих едно гадже, заведе ме в ресторанта на гарата. Ядене, пиене, пари даде човекът…

И после, даскале (така ни викаше — нали бяхме студенти), моичкият научил от свой апапин къде съм. Дойде в кръчмата.