Георги Коновски - Ранни мемоари

А за повече ядене наблизо имаше куп закусвални.

Наблизо до тавана ни — а ние живеехме до английското посолство, на „Васил Коларов“ 64 май беше, имаше гостилничка. Бяло вино в каничка, чинийка с дреболии — какво повече искаш?

Когато живеех на „Орлица“ 18, пък с яденето беше още по-лесно.

Едноетажна къща, с високо разположено мазе.

Вътре четири стаи — трите под наем.

Аз и брат ми, моят приятел Пламен с едно момче от Хасково — викахме му Куруто, защото стана знаменосец на факултета им, и още една с двама.

Тоалетна — която бяхме кръстили „Бар-кенеф“. С окачени табели по стените.

Днес бихме казали, че сме пародирали социалистическия ред и „възпитанието“ посредством поучителни табелки, но тогава просто се веселяхме.

Идеологически не бяхме формулирали „дисидентството“ си.

Та цялата компания добре си се хранехме. Най-вече в почивните дни, когато просто ни мързеше да слизаме до столовете в центъра.

Готвех им.

Основна рецепта — боб.

Имахме една десетлитрова тенджера. Мятам вътре кило-две боб, варя.

Прибавям лук. Нарязан — продаваха по едно време такъв. Два пакета — стигаха.

Към края слагах внимателно — като динамит, поне десет люти чушлета.

Поне!

Сядахме. Един отскачаше до близката бирарийка. Имаше там пресечка между жп прелез и трамвайна линия, та на тая важна точка се беше разпростряла бирария.

Отскачаше — с петлитровата туба. И я донасяше пълна.

Хапнеш лъжица — надигаш тубата…

Оппа, пак стигнахме до пиенето…

Ами какво да правя като разказът се върти като празнуващ Зарезан?

А, най-хубавия Зарезан пак там празнувах.

Но да започна малко по-рано.

Златан ми беше на гости в Бяла Слатина. Да види град — не само Кърджали и София…

Ходихме де ходихме, ама градът неголям — всичко в него е център.

И един ден от скука взехме да се гоним. Аз го пръскам с грамадна ветеринарна спринцовка, той ме преследва с един маркуч…

Но нещо се забави, отидох при асмите, гледам — куцука.

Дойде баща ми, натоварихме го в кола и хайде в болницата.

Гипсираха го.

А вечерта бяхме канени в Пламенови.

Метнах Златко на детската шейна, влача я — имаше хубав сняг, смеем се.

Пламен не пие, но баща му — художник, можеше. За разлика от много свои колеги, не беше се алкохолизирал, но и не беше трезвеник.

Та се почерпихме, тръгнахме обратно.

Пламен с нас.

Минаваме покрай един милиционер, той ни гледа. Все пак след полунощ е скучно, та си намери занимание.

Викам: „Ей, да не се изпързаляме, че ще ни прибере трезви…“

И Пламен — дето и бира не пие! — взе, че се подхлъзна.

Но милиционерът само ни изгледа.

После стигнахме благополучно у нас. Като пътем се отбихме до комшиите. Та да направим серенада на Пламеновото гадже.

Чичо Васко — баща й, извади вино, баща ми излезе, стоим и се черпим, младите си гукат…

Абе, зимна идилия! Подобна съм сигурен, че Пламен не е изживявал в Хасково, където е художник сега…

Та на 13 февруари се натоварихме на една кола — Златко с все гипса, и заминахме за София.

Рекохме да останем в нашата квартира. Така и така на другия ден щяхме да правим Зарезан, защо само да се разкарваме?

Е, можеше да викнем Васето Божинов с трабанта. Нали една година пренесохме багажа на Златко от Княжево до центъра на София със сапуниерката.

И то какъв багаж!

Дюшек, юрган, куфари, чанти… И ние петима помагачи.

Единият лежеше с глава обърната, та да замества огледалото за назад…

Както и да е, на другия ден взехме мръвките, донесохме разни неща (от Бяла Слатина докарахме голяма дамаджана), запристигаха гостите.

Седем човека — компанията. Плюс съквартирантите.

Хапка, пийка…

Нейде бая след полунощ Анкълъ се сети, че е женен и си тръгна. Отидох да го изпратя.

Улиците пусти, спокойно, пада лек сняг.

Върнах се, заобиколих къщата и…

Точно там имаше капчук. Който се беше заледил. И като се поднесох…

С глава в стената!

Очилата на парчета, аз долу…

Освестих се, викам си да не стряскам хората, влязох, отидох до едната стая, измих се.

Върнах се в нашата и, леко прикривайки се, се наведох да взема лейкопласт от шкафа.

Като се изправих — празно.

Само Златко седи с гипсирания крак.

Ония, като ме видели такъв, рекли си, че Анкълъто сигурно е заклан най-малкото. И излетели…

Навън — пусто. Тихи улици, зимна идилия.

Само един кротък пияница бродел.

Хванали го за врата: „Ти ли преби Жорето?“.

Оня само мигал…