Георги Коновски - Ранни мемоари

Така и станало.

Влязъл, попитал дали има нещо за пиене, тя извадила бутилка джин, седнали на приказка…

Анелия беше дошла от Русе, слаба, руса, жива. И речовита.

На другия ден си хапвах в мензата. Боб чорба. С вилица, разбира се. Хем да улучиш бобеното зърно, хем повече хляб да изгълташ с чорбата.

И добре, че беше тоя боб.

Щото като рече Огито: „Жоро, ние се оженихме…“ — и щях да се задавя, ако беше мръвка нещо.

Е, от тогава Огито не пие джин… А сватба направихме (което е друга история), след 20 години се разведоха. И сега — вече 20 години, живее с друга. Та му напомням — на 20 години се сменя жената, с по-нов модел. Ама нещо не му се иска, май…

Както и да е, лежеше си той на дюшека в Аспарухово и спеше.

Взех последната бутилка с малко клатеща се в нея остатъчна течност. Викам: „Оги, има ракия…“

Отвори едно око и рече: „Къде е?“.

Видя, че няма лъжа и измама. Седна върху дюшека и взе шишето.

Представете си картинката — Оги седнал с кръстосани крака. По едни червени гащета. Той самият — черен, космат, чорлав, заспал, с бутилка в ръка…

Половината момичета се влюбиха в него веднага…

А после взе пиенето и влезе в салона.

Както и да е, оставихме Златко и Оги да спят в училището, а ние тръгнахме към полето. Демонстрирайки ярък трудов ентусиазъм и непукизъм.

Стигнахме участъка, ремаркето беше там — празно, а трактор казаха, че всеки момент ще дойде.

Та запалихме по фас, докато чакаме.

Ние с Коцето седнахме на канатата на ремаркето. Коцето се люшкаше храбро, аз му викам: „Ще паднеш, ей!“, той отговаря: „Няма да…“ и довърши от земята „падна“.

И в тоя момент се зададе тракторът. На кормилото — наш Митьо. Бежански. Пере през редовете — направо към нас.

Наблизо имаше едно дърво. За отрицателно време цялата бригада се събра зад него.

Но тракторът спря до ремаркето. Хилейки се, Митьо го закачи.

А народът се юрна да бере доматите.

Носят, подават, ние с Коцето поемаме кофите, изсипваме.

И, понеже съм в отлично настроение, взех да си пея народна студентска песничка. Като на моменти минавах на два гласа.

И така нататък.

Като стигнат до едната бутилка, дето стояла самотна, а после паднала на земята — мощна въздишка разтърси полето.

След което почнах с „Десет хиляди бутилки…“…

И дъжд от домати заваля по ремаркето, спестявайки известна доза усилия за изсипване на кофите.

Така до обяд симулирахме трезвеност.

После ни пратиха с Митьо за вода.

Изворчето беше дори каптирано, разположено в долчето, между две големи дървета.

Напълнихме големите дамаджани, а Митьо предложи аз да ги отнеса, пък той да дремне. После той ще ги замъкне, а аз ще спя.

Що не?

Отидох, колегите изсмукаха набързо освежаващата ледена течност.

Връщам се, викам: „Мите!“, а той се надигна от под дървото, събу панталоните, отиде до другото дърво, постла си спокойно панталона, легна върху му и пак заспа.

О, викам си — аз да не съм по-глупав…

И се проснах на освободеното място под първото дърво.

Събудиха ни привечер.

Забравили ни, после се сетили, та изпратили момчета да ни викнат.

А вечерта на проверката ни четоха заповед по бригадата.

Дрън-дрън… подронване авторитета… дъра-бъра… последно предупреждение…

Имах и само „мъмрене“, ама то беше другаде.

Нали ни пробваха, направиха ме отряден командир. На втори отряд — нашия курс. Златан заместник.

А на първия беше една Маргарита — лека лигла, комсомолска натегачка, злобна, макар и хубавичка.

Това беше в Радиново, дето веднъж го споменах.

Та посред войнишките изпращания една сутрин се оказахме без командване на бригадата.

Всичките си спяха по квартирите — кьоркютюк пияни. Комендантът дори с гаджето. Те там се и ожениха. Та малко го съжалявахме, защото си познавахме колежката.

Е, ние тръгнахме на работа. Беряхме ябълки. Ниски дървета, палмети, уж удобни…

Уж — защото бяха стари вече, поизсъхнали, бодливи. И твърде трудно се проникваше в короната им.

Отидохме в градината, значи — а там няма амбалаж.

Забравили, щели да докарат, не знаят кога, да почакаме…

Хубаво де — почакахме. Нейде два часа чакахме.

После ми писна и наредих: „Строй се! Към селото!“.