Така и станало.
Влязъл, попитал дали има нещо за пиене, тя извадила бутилка джин, седнали на приказка…
Анелия беше дошла от Русе, слаба, руса, жива. И речовита.
На другия ден си хапвах в мензата. Боб чорба. С вилица, разбира се. Хем да улучиш бобеното зърно, хем повече хляб да изгълташ с чорбата.
И добре, че беше тоя боб.
Щото като рече Огито: „Жоро, ние се оженихме…“ — и щях да се задавя, ако беше мръвка нещо.
Е, от тогава Огито не пие джин… А сватба направихме (което е друга история), след 20 години се разведоха. И сега — вече 20 години, живее с друга. Та му напомням — на 20 години се сменя жената, с по-нов модел. Ама нещо не му се иска, май…
Както и да е, лежеше си той на дюшека в Аспарухово и спеше.
Взех последната бутилка с малко клатеща се в нея остатъчна течност. Викам: „Оги, има ракия…“
Отвори едно око и рече: „Къде е?“.
Видя, че няма лъжа и измама. Седна върху дюшека и взе шишето.
Представете си картинката — Оги седнал с кръстосани крака. По едни червени гащета. Той самият — черен, космат, чорлав, заспал, с бутилка в ръка…
Половината момичета се влюбиха в него веднага…
А после взе пиенето и влезе в салона.
Както и да е, оставихме Златко и Оги да спят в училището, а ние тръгнахме към полето. Демонстрирайки ярък трудов ентусиазъм и непукизъм.
Стигнахме участъка, ремаркето беше там — празно, а трактор казаха, че всеки момент ще дойде.
Та запалихме по фас, докато чакаме.
Ние с Коцето седнахме на канатата на ремаркето. Коцето се люшкаше храбро, аз му викам: „Ще паднеш, ей!“, той отговаря: „Няма да…“ и довърши от земята „падна“.
И в тоя момент се зададе тракторът. На кормилото — наш Митьо. Бежански. Пере през редовете — направо към нас.
Наблизо имаше едно дърво. За отрицателно време цялата бригада се събра зад него.
Но тракторът спря до ремаркето. Хилейки се, Митьо го закачи.
А народът се юрна да бере доматите.
Носят, подават, ние с Коцето поемаме кофите, изсипваме.
И, понеже съм в отлично настроение, взех да си пея народна студентска песничка. Като на моменти минавах на два гласа.
„Хиляда бутилки
на бара си стоят…
Хиляда бутилки
На бара си стоят…
Но ако едната
Падне на земята…
Но ако едната
Падне на земята…
Деветстотин деветдесет и девет
Бутилки
На бара си стоят…“
И така нататък.
Като стигнат до едната бутилка, дето стояла самотна, а после паднала на земята — мощна въздишка разтърси полето.
След което почнах с „Десет хиляди бутилки…“…
И дъжд от домати заваля по ремаркето, спестявайки известна доза усилия за изсипване на кофите.
Така до обяд симулирахме трезвеност.
После ни пратиха с Митьо за вода.
Изворчето беше дори каптирано, разположено в долчето, между две големи дървета.
Напълнихме големите дамаджани, а Митьо предложи аз да ги отнеса, пък той да дремне. После той ще ги замъкне, а аз ще спя.
Що не?
Отидох, колегите изсмукаха набързо освежаващата ледена течност.
Връщам се, викам: „Мите!“, а той се надигна от под дървото, събу панталоните, отиде до другото дърво, постла си спокойно панталона, легна върху му и пак заспа.
О, викам си — аз да не съм по-глупав…
И се проснах на освободеното място под първото дърво.
Събудиха ни привечер.
Забравили ни, после се сетили, та изпратили момчета да ни викнат.
А вечерта на проверката ни четоха заповед по бригадата.
Дрън-дрън… подронване авторитета… дъра-бъра… последно предупреждение…
Имах и само „мъмрене“, ама то беше другаде.
Нали ни пробваха, направиха ме отряден командир. На втори отряд — нашия курс. Златан заместник.
А на първия беше една Маргарита — лека лигла, комсомолска натегачка, злобна, макар и хубавичка.
Това беше в Радиново, дето веднъж го споменах.
Та посред войнишките изпращания една сутрин се оказахме без командване на бригадата.
Всичките си спяха по квартирите — кьоркютюк пияни. Комендантът дори с гаджето. Те там се и ожениха. Та малко го съжалявахме, защото си познавахме колежката.
Е, ние тръгнахме на работа. Беряхме ябълки. Ниски дървета, палмети, уж удобни…
Уж — защото бяха стари вече, поизсъхнали, бодливи. И твърде трудно се проникваше в короната им.
Отидохме в градината, значи — а там няма амбалаж.
Забравили, щели да докарат, не знаят кога, да почакаме…
Хубаво де — почакахме. Нейде два часа чакахме.
После ми писна и наредих: „Строй се! Към селото!“.
Читать дальше