Георги Коновски - Ранни мемоари

Запознахме се наистина, станахме добри другарчета, бях му на гости няколко пъти (живееше на „Горски пътник“)… Запознах се с брат му — таксиметров шофьор, с баща му — пенсионер.

И един ден гледам снимки на масата. Баща му с Тодор Живков, баща му с Цола Драгойчева…

Оказа се, че бащата бил виден комунистически деец до момента, когато му направили сложна операция на черепа.

Но го уважаваха. И на сватбата на Огнян бяха дошли доста видни комунисти — включая от Политбюро.

Та го питам защо е кандидатствал на общо основание — нали имаха привилегии?

А той ми обясни, че баща му казал: „Каквото съм направил — то си е мое. Вие сами се оправяйте!“.

Брат му не щял да учи, станал шофьор, Огнян бил приет на общо основание в СУ.

Като свърши бригадата, един ден получихме с него писма. Викаха ни в следствието.

Шашнахме се.

Отидохме.

Огнян влезе пръв. Бави се около половин час, после излезе заедно с един възрастен цивилен.

Който каза, че няма нужда да се явявам, разписа пропуските.

Огнян ми обясни — имало жалба до нас. От ония, мърлячите.

Били сме крали одеяла и от храната.

Което е просто абсурдно. Защото в лагера си имаше домакинка, имаше готвачи и ние изобщо нямахме допир с материалната част.

Просто бяхме облекчени. И се възползвахме от това олекотяване на работата.

А тия глупаци, без поне да се замислят, ни обвиняват в невъзможни неща.

Мързяло ги е дори да изпипат интригата.

Следователят направил бърза проверка, а после ги извикал. И им обяснил, че ги чака съд за клевета и набеждаване.

Та една вечер дойдоха на уредена среща в Огнянови — тихи, кротки, посрани.

Полугласно се извиняваха — ама нали… грешка… те за добро…

Аз със сигурност щях да оставя да си ги съдят. Но Огнян — добра душа, подаде заявление от името на двама ни, че нямаме претенции към тях.

Е, лепнаха им някакви комсомолски наказания — все пак, дискредитация на бригадирското движение и т.н.

Така че — не всичко беше цветя и рози, както пишеше в лексикончетата.

Имаше и нормални гадости.

Които, обаче, вече са разсеяни от времето и сенките им само се мяркат тук и там…

Помня — морето, книгата на Петър Бобев „Заливът на акулите“… Логично — исках да отида във Военноморското.

Което не стана — очите. 4,5 диоптъра в десети клас.

А не ми пречеше. Просто бях се научил да „виждам“ света без очила. Леко размазано (абе, бая…), бързо ориентиране, на класно сядам напред, мозъкът щрака светкавично, за да компенсира какво не съм видял…

Както и да е — разбра се, че тая няма да стане.

Нещо повече. Като отидохме във ВНВУ-то, от мен веднага се заинтересуваха лекарите. И — изследвания. Капки в очите, разширяваха зениците, зяпаха.

После десет дена във военната болница в София.

Нашите през това време полагали клетва.

И аз положих — но пред знамето в щаба.

А после почнаха да се чудят какво да ме правят.

Държаха ме така месец време.

Ха тук на работа, ха там да помагам… Ама един войник не е бройка, трябва да е в частта си.

И аз „уредих“ нещата.

Сяда веднъж в един склад, скучая.

Гледам — вътрешен телефон.

Взех да въртя шайбата — 227, 227… Що тоя номер — ха питайте ме…

След малко се почука, влезе помощник-дежурният по училище. Курсант от горния курс, с лента, с пистолет — абе, както си му е редът.

Вдигна слушалката, рече „Да, тук е!“.

И ме поведе. Заедно с още двама курсанти — от дежурната рота. С автомати, че и с ножове на тях.

Хайде в щаба.

Там — заместникът по тила полковник Грозев.

Истински военен, солдафон. Като крещеше — мустачките му направо се завираха в очите.

Видях го, защото доста ми крещя.

Бил съм звънял на началника на военното училище (той почина на другата година, при едни занятия).

И сега какво да ме правят?

Командировъчно и — хайде в Севлиево.

Там беше ВНВУ — 3, МНЗ база.

В нея имаше охранна рота, тридесетина старшини — склададжии, един майор.

Плюс изпращаните там издънки на училището — скъсани на изпитите, нарушители, всякакви непасващи на устава.

Ама аз изтеглих късмет. Не ме оставиха в ротата, а се водех командирован от училището заедно с един старшина и още един войник.

Демек, хем сме там, хем не сме под пълната юрисдикция.

А старшината…

Ама той си заслужава отделен разказ…

Старшината беше колоритен тип.

Казваше се Цонев.

Имаше и друг старшина важен в базата — на ротата. Генков по фамилия, ама беше лигав, гаден, подъл, следеше колегите си и войниците, докладваше…