Георги Коновски - Ранни мемоари

Дафин му беше малкото име.

Но тоя, нашият старшина, не беше лош човек.

Завършил 30-те години нейде трето-четвърто отделение, отишъл войник, останал на свръхсрочна, взел участие във войната (имаше няколко ордена и медала), беше си своеобразно честен и почтен.

Е, гонеше го огромният комплекс на невежеството.

Аз бях завършил гимназия, приет да следвам, а той…

Но не показваше нещо външно, разпитваше, търсеше обяснения, учеше се…

Беше над 60-годишен, ама не го пенсионираха. Пък и не можех да си го представя без казармата.

Всяка събота ни разписваше книжките „гарнизон“. Тоест — скитахме до към девет часа, прибирахме се, влизахме в склада (там имаше стаичка) и спяхме в неделя до обяд.

Тайно!

Защото складовете в събота се запечатваха, ама ние си имахме свои тайни…

Например, като закъсвахме за ядене — войникът винаги иска да яде, да спи, да…

Хубаво де, двете неща!

Едно прозорче на склада за консерви, смъкваме стъклото, отваряме отвътре.

„Русенско варено“, в кашони. Вадим две кутии, после изправяме на ръба едната, отгоре й слагаме друга… Все едно — непипано.

Тия консерви бяха за занятия.

Имаше въоръжение и всичко необходимо за една дивизия.

Два пъти в годината идваха запасняци, обличаха ги и — напред!

Само че преди това се правеше пълна проверка на имуществото.

Най-гадно беше с оръжието. Искаха от всеки сандък (10 автомата) един да се простреля на стрелбището. От оръдията и танковете не помня колко, ама ги откарваха до мястото с големите трейлери.

Та минават офицерите, казват от кой сандък кой автомат, вадиш, чистиш, прострелва се, пише се протокол, после се чисти, смазва и пак в сандъка, в насмолена хартия.

Какво чистене падаше…

Както пес дръгне кучка!

За оръдията не говоря — големия банник, после сипвахме с кофата топла смазка, избива се „тапата“…

Бе, мани, мани!

Май само с ракети не бях стрелял.

Но брат ми стреля. Беше в Самоков, та ги караха нейде в Средна Азия — да гърмят в пустините.

Всичките офицери се върнали с коли оттам. Нали военните ешелони (още повече тоя с ракетите) не се проверяваха, завили ги с брезент и толкова…

Ах, тия ешелони!

Случвало се е да придружаваме такива из страната.

А по-често разтоварвахме.

Консерви, оръжие, боеприпаси — какво ли не.

Като се сетя как подреждахме пирамидата сандъчета със запалки…

По чорапи — в него склад с цинтове не се влизаше! Една искра и…

Подаваме внимателно, бавно, до края…

Обаче, един изпусна сандъчето…

И то… туп… туп… туп…

Прехвърля се бавно, а пред очите ми… Абе, наистина целият живот — колкото и кратък да е — минава пред очите…

Но сандъчето падна върху крака на един от нас.

Пое удара той, нищо не стана, но кракът му…

Половин година ходи по военни болници, накрая го уволниха. Не инвалид, просто да се долекува.

Оня, дето изпусна сандъчето, не беше по-добре.

Вкараха го в ареста, а после…

Да, знам, че „мечката“ е неправилно решение, но…

Толкова се бяхме стреснали, така ни се беше набрало, че логично яде бой. Ама бой!

За занятията, за марш на скок — какво да говоря?

В доста от тях не участвах. Старшината ревниво пазеше никой да не товари войниците „му“. Което си беше от полза за нас.

А и много го уважаваха, та да му газят хатъра.

Само пример. Пенсионираха майора, началник на базата. Старшината стана ВРИД. Както разбрах от едно момче от новобранците — две години бил на длъжност за старши офицер.

Уважаваха си го…

Беше цесекар.

И какви дискусии развивахме… Докато побеснее — а аз мога и търпеливо магаре да докарам до нажежаване, развика се и се скрие нейде.

Пък в понеделник към 10 часа ми даваше пропуск за града. За „Спорт“.

В сряда за „Футбол“.

Уж по служба нещо. То всички знаеха, ама траеха. Уважаваха го, ви казвам.

Та, викам ви, в събота подписваше гарнизонката.

Обаче, един петък го ядосахме нещо с другото момче и ни отряза. Просто замина — без да ни се обади.

А ние — презоградска.

Зад големия войнишки клозет, който се беше разпрострял на пет метра пред оградата, имаше дупка в стената.

Срутване — почти на половин метър над земята. Прекрачваш и си на свобода.

Та и ние от там.

В събота ходехме обикновено на кино. Да можем спокойно да видим филма, защото после ротата ходеше (във вторник и сряда, за всеки караул), ама ставаше натрупване. И се гледаше филма по войнишки — просто нямаше как да се възприеме нормално.