Георги Коновски - Ранни мемоари

Стигнахме до киното, излетях аз пред него, на площадката… и застинах.

Старшината там!

Някаква сватба, пълно с народ, нашичкият нещо кум ли, какво — изтъпанчен отпред…

Едва махнах на колегата да си трае зад ъгъла.

А старшината ме видя.

И аз — туп, туп, с маршова стъпка.

„Какво има?“ — вика ми. Явно мислеше, че нещо спешно е станало, та са ме пратили да го викна.

Другарю старшина, така и така, забравили сте да ни разпишете гарнизон, помолих дежурния и той ме прати до Вас, откъдето ми казаха, че сте тук…

„Хубаво!“ — вика, ама облекчен. „Къде са ви книжките?“. И подписа.

А после — както в добрите криминални романи, си направих алибито. Бегом в казармата (времето вече беше от значение), помолвам дежурния да ме пусне до дома на старшината. Дежурният добра душа, веднага ме пусна.

Бегом до тях (живееше до фабриката за ВиК изделията), питам за старшината, дъщеря му казва, че го няма, на сватба е. Поглеждам часовника — брей, то 11 станало (а беше към 12 часа!) и се понасям на бегом…

До ъгъла.

Алибито вече бетон.

Та така я карахме — де хей, живот, здравей, здравей, де замествахме някой болен на поста (имам над 80 караула, което е нищо. Някои момчета избичиха по над 350), де в ареста…

Първият път ме вкара Дафин Генков още при пристигането.

22 януари 1972 година.

Зима, сняг, студ.

От автогарата отивам към казармата — питам, казват ми где е.

Дежурният проверява документите, сочи в далечината бледа светлина.

Казармата е била на 6 конен полк. А после там, където е бил манежът, направили футболно игрище — 100 на 60 метра.

И севлиевският отбор тренираше там, че и гости пускаха.

На другата година идва „Динамо“ — Москва и тренира в базата, а после правиха спаринг с „Левски“.

Аз бях и на двете места. И даже щраках с фотоапарата. Макар по него време за подобни снимки в казармата…

Та, викам ви, в далечината се вижда мътна светлина.

Въъъървях, въъървях, минах покрай редовния гипсов паметник на войник с автомат, стигнах сградата, дето беше поделението.

Останалите сгради — складове, гаражи, щаб.

Посрещнаха ме, имаше куп шегички за новобранеца, дето го лашнали чак в Севлиево, съчувстваха за ситуацията, ама…

Какво да се оплаквам? Там имаше всякакви образи.

И тъкмо тая вечер бяха докарали един дисципаджия.

Изкарал трите години, още една трябваше да дослужва, ама сбъркали и го върнали в базата.

А то трябвало да няма допир с довчерашното място на служба, нещо пообъркали и…

Пратили го там за убийство на дете.

Да, да — не се шегувам.

Много обичал да играе с децата — през оградата ритали футбол. Нещо като джитбола, ама през ограда с бодлива тел отгоре.

И един ден бил на пост в ГСМ-а. Вървял по полосата, щракал затвора на калашника, вкарвал патрон, изкарвал… Абе, скука!

Пък ГСМ-ът опираше в оградата към общежитието на фабрика „Петолъчка“.

И деца ритали топката.

Спрял да гледа, заприказвал се с тях и… Неволно натиснал спусъка…

Трагедия!

После дисцип.

Не знам каква му е била съдбата, но нея вечер изглеждаше нормален младеж, малко по-голям от нас, наистина мрачен и много, много пестелив в думите.

Така започна службата ми в Севлиево.

Най-шантава история там беше с „нападението“ на Погребите.

Те се намираха извън града.

Какво ли нямаше в тях. Виждал съм дори немски пушки и патрони с пречупен кръст.

Та давахме караул там.

На пост, подчаси, почиващ…

Не е леко, особено, ако си втора мръсна смяна.

Него ден войниците бяхме на кино.

Аз в неделя заран гледах филма — италиански, „Черната овца“. За двама братя-близнаци. Единият депутат, другият дребен мошеник.

Който използва абсолютната прилика с брат си за всякакви далавери.

Между другото, накрая не се разбира кой брат остава в Рим и отива в парламента и кой заминава на юг — далеч от суетата.

Подобен финал има в „Двойникът“, но някак си… Нали е сниман по-късно, прекалено близки са идеите.

Гледахме филма. И тъкмо жената на депутата отиде на гости на брат му, а той й беше казал, че осиновил едно сираче и мадам му купила кукла, пък от банята излиза образа на ръце с една сочна, напращяла, напъпила… Абе, войнишки поглед…

И разпоредителката казва: „Войниците, по тревога в казармата!“.

Излетяхме.

Чуваха се далечни изстрели откъм погребите.

Бегом до казармата, раздават автоматите, патрони, пълнителите набързо заредени, тичаме към хълма…

И, колкото по̀ наближаваме, толкова по-бавно се придвижваме.